Ще се върна, обещавам. Без него ще умреш. Обещавам. Ще се върна.
Вош се усмихва бездушно — усмивка на акула или озъбената, подигравателна гримаса на череп. И ако яростта не е отговорът, то тогава какво е? Стискам юмрука си толкова силно, че ноктите ми се забиват в дланта ми.
„Ивън го описваше по този начин“ — обясни Съливан и обхвана с длан юмрука си. — „Това е Ивън. Това е съществото в него.“
Ръката ми е моята ярост, но какво е юмрукът ми? Какво е нещото, обгърнато от яростта?
— Още един ход и си мат — тихо казва Вош. — Защо не го направиш?
Устните ми едва помръдват.
— Не обичам да губя.
Той изважда от джоба на гърдите си едно сребристо устройство с размера на клетъчен телефон. Виждала съм такова и преди. Знам какво прави. Кожата около малкото парче пластир, залепено върху мястото на врата ми, където е бил вкаран имплантът, започва да ме сърби.
— Тоя етап вече го минахме — отвръща той.
Кръв се стича вътре в юмрука ми, който стискам с другата си ръка.
— Натисни бутона. Не ми пука.
Той кимва одобрително.
— Вече си много близо до отговора. Но не твоят имплант е свързан с този предавател. Все още ли искаш да го натисна?
Малката. Поглеждам надолу към дъската. След един ход съм мат. Мачът беше завършил, преди да е започнал. Когато играта е предрешена, как можеш да избегнеш загубата?
Едно седемгодишно хлапе знаеше отговора на този въпрос. Плъзнах ръка под дъската и я запратих към главата му. Предполагам, че това е шах и мат, гадняр!
Той предусеща какво ще се случи и лесно избягва дъската, като леко се навежда. Фигурите изтрополяват върху масата, лениво се търкалят по повърхността й, преди да паднат от ръба. Вош не трябваше да ми казва, че устройството е свързано към Малката — ако натисне бутона, губи възможността си да оказва натиск върху мен.
Вош натиска бутона.
51.
Моята реакция се задейства и е мигновена.
Скачам през масата, забивам с всичка сила коляното си в гърдите му и го събарям на пода. Приземявам се върху него и смазвам с окървавената си ръка аристократичния му нос, като завъртам рамене, за да увелича възможно най-много силата на удара. Получава се като по учебник — точно както са ме учили инструкторите ми в „Кемп Хейвън“ тренировка, след тренировка, след тренировка, докато накрая няма нужда да мислиш. Мускулите имат памет. Носът му се счупва с приятно хрущене. Инструкторите ме бяха учили, че това е моментът, в който умният войник се оттегля. Ръкопашният бой е непредсказуем и всяка секунда, с която го продължаваш, рискът нараства. Изразът беше „не се излагай на ненужна опасност“. Vincit qui patitur.
Но точно от тази опасност няма измъкване. Часовникът вече отмерва последната секунда — времето ми свърши. Вратата се отваря с трясък и вътре нахлуват войници. Бързо и грубо ме свалят от Вош и ме хвърлят на пода с лицето надолу. Нечий крак притиска врата ми. Усещам мириса на кръв. Не моята, неговата.
— Разочароваш ме — прошепва той в ухото ми. — Казах ти, че яростта не е отговорът.
Изправят ме на крака. Долната половина от лицето на Вош е покрита с кръв. Бузите му са омацани с нея, сякаш се е изрисувал с цветовете на войната. Очите му вече се подуват, придавайки му странен, свински вид.
Той се обръща към командира на взвода до него — строен новобранец с хубава кожа, руса коса и сантиментални очи.
— Подгответе я.
52.
Коридор, нисък таван, премигващи флуоресцентни лампи, циментови стени. Телата около мен ме притискат — един отпред, един отзад и двама отстрани, които ме държат за ръцете. Скърцане на гумени подметки върху сивия, циментов под и слабия мирис на пот, примесен със сладникаво-киселата миризма на рециклиран въздух. Стълбище — метални стъпала, боядисани в същия сив цвят като подовете, паяжини, потрепващи в ъглите, спускащи се все по-надолу прашни жълти крушки в телени решетки, които осветяват вече по-топлия и застоял въздух. Друг коридор — необозначени врати и големи, червени ленти, по дължината на всяка от сивите стени, както и знаци, на които пише „достъпът забранен“ и „разрешено само за упълномощен персонал“. Стая — малка, без прозорци. Шкафове край едната стена, болнично легло в средата, до него — монитор за жизнените показатели, чийто екран е тъмен. От двете страни на леглото има двама души, облечени в бели престилки. Мъж на средна възраст и по-млада жена, които се усмихват насила.
Вратата изщраква и се затваря. Оставам сама с Белите престилки, като се изключи русият новобранец, застанал до вратата зад мен.