— Защо сте ми взели кръв?
Тя се усмихва.
— Тъй като Катализатора е толкова сладка, решихме да клонираме сто копия от нея — в гласа й няма никакъв намек за сарказъм.
Тя изключва системата и бързо отстъпва назад, сякаш се страхува, че ще скоча от леглото и ще я удуша. Наистина ми мина през ума да я удуша, но бих предпочела да я намушкам смъртоносно с джобно ножче. Не знам колко пъти ще се наложи да я намушкам. Вероятно много.
— Това е поредното нещо, в което няма смисъл — казвам й аз. — Защо ви е да имплантирате съзнанието си в човешко тяло, след като можете да клонирате колкото искате тела на вашия кораб майка? Тогава рискът е нулев. — Особено след като едно от имплантираните съзнания може да се обърне срещу вас, като Ивън Уокър, и да се влюби в човешко момиче.
— Това е добър въпрос — сериозно кимва тя. — Ще го повдигна на следващото планово заседание. Може би трябва да преосмислим цялото това нещо със завладяването отвътре — тя посочва вратата. — Върви.
— Къде?
— Ще разбереш. Не се тревожи — добавя Клер, — ще ти хареса.
Не отиваме далеч. Две врати по-нататък. Стаята е обзаведена оскъдно. Мивка, шкаф, тоалетна и душ кабина.
— От колко време не си вземала хубав душ? — пита ме тя.
— От „Кемп Хейвън“. От нощта, когато застрелях строевия си сержант в сърцето.
— Така ли? — небрежно ме пита тя, сякаш й разказвам за предишния си живот в Сан Франциско. — Там е кърпата. В шкафа има четка за зъби, гребен и дезодорант. Ще бъда пред вратата. Ако имаш нужда от нещо, почукай.
Оставам сама и отварям шкафа. Вътре има ролков дезодорант против изпотяване, гребен, малка тубичка паста за зъби, четка за зъби в пластмасова опаковка. Няма конец. Надявах се, че ще има конец за зъби. Губя няколко минути в разсъждения колко дълго би ми отнело да подостря края на четката за зъби, за да я превърна в подходящ режещ инструмент. След това се изхлузвам от гащеризона и влизам под душа, мислейки си за Зомби. Не го правя защото съм гола под душа, а защото си спомням как говореше за Фейсбук, крайпътните заведения за бързо хранене, последните звънци и безкрайния списък от изгубени неща като мазните пържени картофки, мухлясалите книжарници и горещите душове. Правя водата толкова гореща, колкото мога да издържа и оставям да се стича върху мен, докато пръстите ми не се набръчкват от топлината. Лавандулов сапун. Шампоан с мирис на плодове. Твърдата подутина на малкия предавател се мести под пръстите ми. Сега им принадлежиш.
Запращам шишето с шампоана в стената на душ кабината. Удрям плочките с юмрук отново и отново, докато кожата на кокалчетата ми не се разранява. Гневът ми е по-голям от всички неща, които сме загубили, взети заедно.
Вош ме очаква в задната част на стаята, която се намира през две врати. Той не казва нищо, докато Клер превързва ръката ми и продължава да мълчи, докато накрая не оставаме сами.
— Какво постигна? — пита ме той.
— Трябваше да докажа нещо на себе си.
— Че болката е единственото истинско доказателство за живота?
— Знам, че съм жива — поклащам глава аз.
Той кимва замислено.
— Би ли искала да я видиш?
— Малката е мъртва.
— Защо мислиш така?
— Няма причина да я оставите да живее.
— Това е вярно, ако се основаваме на предположението, че единствената причина да я държим жива е, за да манипулираме теб. Наистина не мога да повярвам колко нарцистична е съвременната младеж!
Той натиска един бутон на стената. От тавана се спуска екран.
— Не можеш да ме накараш насила да ти помогна — опитвам се да потисна нарастващото усещане за паника, за това, че губя контрол над нещо, което никога не съм контролирала.
Вош протяга ръка. В дланта му има лъскав зелен предмет с размера и формата на голяма капсула гел. От единия му край стърчи тънка като косъм жичка.
— Това е съобщението.
Светлините притъмняват. Екранът светва. Камерата се носи над едно опарено от зимата житно поле. В далечината има фермерска къща, две допълнителни постройки и ръждив силоз. Една дребна фигурка върви от малката горичка в края на полето, препъвайки се през сухите изпочупени стъбла, към групата сгради.
— Това е куриерът.
От тази височина не мога да видя дали е момче или момиче, а само, че е малко дете. Може би на възрастта на Фъстъка? Или по-малко?
— Централен Канзас — продължава Вош. — Вчера, приблизително към тринайсет часа.
На стъпалата на верандата се появява още една фигура. След минута излиза и още някой. Детето започва да тича към тях.