— Това не е Малката — прошепвам аз.
— Не е.
Детето си пробива път през крехките изсъхнали стъбла към възрастните, които стоят неподвижно, а единият от тях държи оръжие. Няма звук и това прави сцената някак още по-ужасяваща.
— Това е древен инстинкт — във време на опасност се пази от непознати. Не се доверявай на никого извън твоя кръг хора.
Тялото ми се напряга. Знам как ще завърши това — преживяла съм го. Мъжът с оръжието — това съм аз. Детето, което тича към него е Малката. Детето пада. Изправя се. Тича. Пада отново.
— Но има още един инстинкт, който е много по-стар, стар, колкото самия живот. Инстинкт, който човешкият ум е почти невъзможно да пренебрегне — да защити потомството си на всяка цена. Да защити бъдещето.
Детето излиза от житото на двора и пада за последен път. Мъжът не сваля оръжието си, но придружителката му се затичва към падналото дете и го вдига от замръзналата земя. Човекът с оръжието препречва пътя им към къщата. Картината застива за няколко секунди.
— Всичко се свежда до риска — отбелязва Вош. — Ти осъзна това много отдавна. Така че, разбира се, знаеш кой ще спечели спора. В края на краищата, колко голям риск може да представлява едно дете? Защитавай малките. Запази бъдещето.
Жената, носеща детето, заобикаля мъжа с оръжието и се втурва по стъпалата към къщата. Мъжът свежда глава надолу, сякаш се моли, след това вдига глава, сякаш отправяйки смирена молба. След това се обръща и влиза вътре. Минават десет минути.
До мен Вош прошепва:
— Светът е часовник.
Фермата, допълнителните постройки, силозът, кафявите поля и размазаните числа, които се сменят бързо в дъното на екрана, докато времето е отброявано до стотни от секундата. Знам какво предстои, но въпреки това трепвам, когато тихата светкавица озарява сцената в бяло. След това се издигат прах, отломки и облаци дим. Житата горят, погълнати от пламъците за секунди, те са лесна плячка за огъня. А там, където някога имаше сгради, сега има само кратер — черна дупка, пробита в Земята. Картината потъмнява. Екранът се вдига. Светлините остават затъмнени.
— Искам да разбереш — меко казва Вош. — Нали се чудеше защо пазим малките — онези, които са твърде млади, за да се бият.
— Не разбирам.
Дребна фигурка сред акрите кафяви поля, облечена в дочени дрехи, с боси крака и тичаща през житата.
Той погрешно разчита объркването ми.
— Устройството в тялото на детето е настроено да открива минутните колебания на въглеродния диоксид — основният елемент в човешкия дъх. Когато нивото му достигне определен праг, сочещ присъствието на множество цели, устройството се детонира.
— Не — прошепвам аз. Те бяха вкарали детето вътре, бяха го увили в топло одеяло, бяха му донесли вода и бяха измили лицето му. Групата се беше събрала около него, засипвайки го с дъха си. — Щяха да са също толкова мъртви и ако просто бяхте пуснали бомбата върху тях.
— Не става въпрос за това да са мъртви — нетърпеливо отсича той. — Никога не е ставало въпрос за това.
Светлините се засилват, вратата се отваря и вътре влиза Клер, която бута метална количка и е следвана от своето приятелче в бяла престилка и Бръснача, който ме поглежда и след това извръща очи. Това ме впечатлява повече от количката с подредените върху нея различни спринцовки — той не можа да ме погледне в очите.
— Това не променя нищо — надигам глас аз. — Не ми пука какво ще сторите. Дори вече не ми пука за Малката. Ще се самоубия, но няма да ви помагам.
— Не ми помагаш — поклаща глава той.
57.
Клер стяга ръката ми с гумена лента и потупва лакътя ми, за да се покаже вената. Бръснача стои от другата страна на леглото. Мъжът в бялата престилка — така и не разбрах името му — стои до монитора и държи хронометър. Вош се обляга на мивката и ме наблюдава със светлите си, безмилостни очи, които проблясват като очите на совите в гората в деня, в който застрелях Малката — любопитни, но и странно безразлични. В този момент аз разбирам, че Вош е прав — отговорът на тяхното пристигане не е в яростта. Отговорът е противоположното на яростта. Единственият възможен отговор е обратното на всички неща — като ямата на мястото, където някога се е издигала фермерската къща — отговорът е просто нищо. Не омраза, не гняв, не страх, нито каквото и да е друго. Празно пространство. Бездушното безразличие в очите на акулата.
— Твърде висок е — промърморва господин Бяла престилка, поглеждайки монитора.
— Първо нещо, за да те отпуснем — Клер вкарва иглата в ръката ми.