— Добре — каза той, — това е добре.
— Добре? Кое? Какво му е добрето?
— Щом Секачите пазят стаята, значи Гротескния е още тук. Имаме малко време. Сега ни трябва нещо за отклоняване на вниманието.
— Може да освободим някой от престъпниците и да ги оставим да го гонят.
— Сериозно ли искаш да пуснеш на свобода сериен убиец-магьосник?
— Правех си майтап… — опита да се защити момичето.
— … Всъщност, това не е лоша идея. Но не ни трябва човек от Затвора. Твърде са опасни. Някой в предварителния арест обаче ще свърши работа.
Валкирия се ухили.
— Видя ли? Даже майтапите ми са гениални.
Скълдъгъри бързо се насочи към ареста.
— Няма ли и него да го охраняват? — поинтересува се Валкирия.
— След случките от последните две години — атаката на Серпин и битката с Гротескния — останаха твърде малко Секачи. В днешно време отношението към тях е като към безценна принадлежност, каквато и са. Съмнявам се, да се натъкнем дори на един, ако отидем в ареста с най-ниска степен на сигурност. Може да срещнем някой служител на Убежището и ако нещата се подредят както трябва, агентът ще ни познава и дори ще ни позволи да си изберем затворник.
— И кога нещата са се подреждали както трябва?
— Мисли позитивно!
Стигнаха до ареста, без да срещнат никого, който да реши, че не им е там мястото. Коридорът се стесни, от двете му страни се заредиха стоманени врати. Длъгнест младеж с яркочервена коса стоеше зад бюро и ги гледаше изпитателно.
— Ти си Скълдъгъри Плезънт.
— Да. А това е партньорът ми Валкирия Каин. А ти си?
— Казвам се Стейвън Уийпър. Не трябва да сте тук.
Скълдъгъри махна лековато с ръка.
— Няма проблем, оказано ни е пълно съдействие.
— Върховния маг ни предупреди за теб.
— Сигурен ли си, че ви е предупредил за мен? Не за другиго?
— Забранен ви е достъпът без придружител. — Уийпър се опита да вложи малко авторитетност в тона си. — Кой ви пусна?
— Вратата беше отворена.
— Обаждам се на шефа си.
Уийпър посегна към бутона на бюрото, но Скълдъгъри сграбчи китката му и стисна. Младежът изкрещя от болка. Скълдъгъри се прехвърли от другата страна и го халоса в стената.
— Белезници — каза той. Валкирия отвори едно от чекмеджетата. Вътре бяха около половин дузина найлонови пликове, които съдържаха принадлежностите на затворниците. В чекмеджето до него тя намери два чифта лъскави белезници и ги подхвърли към Скълдъгъри. Той закопча ръцете на Уийпър зад гърба му.
Младежът му се отдръпна с препъващи се стъпки и невярващ поглед.
— Ти ме нападна!
— Искаме само да заемем един от затворниците — опита се да го успокои Валкирия.
— Не… не можете! — изръмжа Уийпър, зае бойна стойка, която момичето не бе виждало досега.
Тя се зачуди кое бойно изкуство би могло да компенсира липсата на ръце. Очакваше подскоци, може би салта и определено доста ритници. Това, което последва, повече се доближаваше до опит за удар с глава със засилка. Вместо това обаче Скълдъгъри се отдръпна от пътя на налитащия Уийпър и той тресна коляното си в бюрото и падна.
— Оглеждай се — каза Скълдъгъри и вдигна Уийпър, след което го повлече към килиите. Оставиха го свит до стената и Скълдъгъри отвори първата метална врата. Затвори я и продължи към следващата.
Валкирия застана на ъгъла. Докато се оглеждаше, хвърли едно око зад гърба си, където Скълдъгъри водеше Уийпър към една от килиите и викаше с жест затворника вътре. Тя върна вниманието си към коридора. Един магьосник мина наблизо, но не я забеляза. Тя изчака със затаен дъх, но той не се появи отново.
Вратата на килията се затвори и Валкирия се обърна да види кого е избрал Скълдъгъри. Затворникът, с ръце, закопчани зад гърба, я гледаше предизвикателно и гневно. Тя го позна. Той се имаше за Убиец на убийците, човекът, който щеше да превърне смъртта в изкуство, макар така и да не бе успял да убие никого в кратката си кариера на престъпник. При първия им сблъсък бе опитал да хвърли Валкирия от един покрив. Той определено не бе много умен.
— И пак се срещаме — изсумтя Вориен Скейпгрейс.
Валкирия се засмя.
Свирепата му гримаса изчезна и раменете му се отпуснаха.
— Ще ми се поне веднъж да ме гледат, без да се смеят.