— Ти чуваш ли се? А? Бълнуваш! Виждаш врагове и заговори на всеки ъгъл! Поставяш безразсъдно тези около себе си в опасност!
— Опасността от Диаблерията е истинска, професоре.
— Нека тогава Убежището се занимае с нея. Имат възможностите. Имат Секачите. Ти имаш четиринайсетгодишно момиче, което си залага живота всеки път, когато излиза с теб.
Скълдъгъри се обърна и закрачи към изхода, без да слуша повече. Валкирия се усмихна на Кенспекъл колебливо и го последва. Кенспекъл не бе приключил, обаче. Той изтропа до Скълдъгъри и го стисна за ръката, завъртя го към себе си.
— Никаква отговорност ли не чувстваш? Валкирия се е била с убиец преди по-малко от два часа. Не се ли чувстваш зле от случилото се с нея?
— Но аз съм добре — тихо опита да се намеси Валкирия.
— Можело е да я убият — продължи Кенспекъл. — И пак, докато е била с теб. Щеше ли да почувстваш нещо тогава?
— Пуснете ръката ми, професор Граус.
— Спомни си кога си бил човек, Скълдъгъри, когато си бил от плът и кръв — и ми кажи имал ли си някога сърце. Или си се родил мъртъв?
Преди детективът да успее да отговори, Кларабел се показа в коридора.
— Няма я! — извика тя. — Статуята на Гастли я няма!
Скълдъгъри се втурна към залата, където се съхраняваше статуята, Валкирия бързо го следваше. Флетчър тъкмо излизаше от една друга стая и трябваше да отскочи встрани, за да не го прегазят.
Скълдъгъри се отправи към средата на залата, а Валкирия се зае да проучва стените. След тях влязоха и останалите трима — Кенспекъл, Кларабел и Флетчър.
— Някой бил ли е тук? — заразпитва Скълдъгъри.
— Никой — каза Кларабел. — Какво търсите?
— Пукнатини — каза й Валкирия. Тя оглеждаше за знак от присъствието на Сангуайн.
— У тях е — с отчаяна напрегнатост рече Скълдъгъри. — Диаблерията. Някак са се вмъкнали и са го откраднали. Не знам как, но са успели.
Танит също се появи изневиделица и макар с Валкирия да не се бяха виждали от седмици, момичето нямаше време за усмивки. Танит пък, като че ли бе в чудесно настроение.
— Хей! — поздрави ги тя лъчезарно.
— Взимай си меча — отвърна й Скълдъгъри и извади пистолета си. — Може още да са тук.
— Загубих си меча — призна Танит. — И после паднах от сграда. И ме пронизаха в ръката. Кой може да е още тук? Какво става?
— Гастли — можеше само да каже Валкирия.
— Знам! — засия Танит. — Не е ли страхотно?
Скълдъгъри рязко завъртя глава.
— Какво е страхотно?
Усмивката на Танит се стопи и в погледа й настъпи объркване.
— Ъм, Гастли.
— Какво му е страхотното на Гастли? Няма го.
— Но аз тъкмо говорих с него.
Те я зяпнаха, после чуха стъпки и видяха как той прекосява прага. Мъж с телосложение на боксьор и дрехи на шивач. Белези покриваха цялата му глава, а усмивката му бе слаба, но искрена.
— Гастли! — изпищя Валкирия, смущаващо пронизително, и се изстреля към него. Той изсумтя от яростта на прегръдката й и се разсмя.
— Махайте се, махайте се — нареди Кенспекъл. — Нека го разгледам.
Валкирия се отдръпна с два енергични скока и позволи на Кенспекъл да го разгледа.
— Помниш ли името си? — попита той и светна с фенерче в очите на Гастли.
— Да, професоре. Казвам се Гастли Биспоук. Шивач съм, любимият ми цвят е зеленото и нямам домашни любимци.
— Така боли ли? — Професорът боцна Гастли в лицето с пръст.
— Ауч. Да.
— Добре тогава. — Кенспекъл се отдръпна. — Добре си.
Без да чака отговор, той го подмина и си тръгна от стаята.
— Грижовността му не се е променила особено — отбеляза шивачът.
Скълдъгъри се изправи до него. Двамата приятели се спогледаха.
— Танит ми каза, че ме е нямало около две години — каза Гастли.
— Точно така.
— Дълго време.
— Така е.
— Не толкова, колкото можеше да бъде, но все пак. Няма… няма да ме прегръщаш, нали?
Скълдъгъри внимателно обмисли възможността.
— По-скоро, не — заключи накрая.
— Би било едно такова странно — обясни Гастли.
— Разбирам.
— Може да си стиснем ръцете, обаче.
— Това някак не ми допада.
Гастли повдигна рамене.
— Ясно, обичаш личното си пространство, мога да разбера това.