— Вярвате ли в някоя религия? — започна Скълдъгъри.
Пади повдигна вежди.
— Няма да ми продавате Библия, нали?
— Не.
— Искате да ме покръстите или нещо такова, нали? Поласкан съм, но все пак, вижте ме. Струвам ли си времето ви?
— Няма да ви покръстваме. — В гласа на Скълдъгъри се прокрадна леко веселие.
— Нарочно ли ме обърквате?
— Никак. Получава се някак от само себе си.
— Да, вярващ съм — въздъхна Пади. — Не много, но…
— Значи приемате възможността да съществуват аспекти от този живот, които не могат да бъдат разгадани в момента?
— Колкото повече старееш, толкова повече разбираш, че нищо не знаеш. Така че, да.
— А магията?
— В смисъл, зайци и цилиндри?
— Не.
— Истинска магия? Дали вярвам, че истинската магия съществува?
— Да.
Пади се поколеба.
— Странен въпрос. Баща ми вярваше в тия неща. Или поне мисля, че вярваше. Току казваше нещо в този смисъл. Защо?
Скълдъгъри даде знак на Валкирия, тя щракна с пръсти и призова пламък.
Лицето на Пади се раздвижи и Валкирия осъзна, че той се усмихва.
— Еха, впечатляващо. Как става?
— С магия. — Валкирия дръпна ръкава си нагоре, за да покаже, че няма скрити номера.
Усмивката на Пади се поизпари.
— Аз… не знам дали разбирам правилно…
— Баща ти е бил прав — каза Скълдъгъри. — Истинската магия съществува. Истинските магьосници — също. Пади, лоши хора се опитват да променят света и им е нужна твоята земя, за да го сторят.
Пади заклати глава немощно.
— Не знам какво искате…
— Имотът ви е важен. — Валкирия угаси пламъка. — Тук ще се случи.
— Какво ще се случи?
— Ще се отвори портал — каза му Скълдъгъри. — Между този свят и друг, и Безликите ще преминат през него.
— Безкакви?
— Лошите. Ние сме добрите.
— Не се обиждайте, но мисля, че и двамата сте малко чалнати.
Скълдъгъри свали очилата, шала и шапката си и Пади млъкна.
— Не — рече накрая. — Мисля, че аз съм чалнатият.
Валкирия го наблюдаваше внимателно. Пребледнял и с окръглени очи, той изглеждаше сякаш има нужда от помощ, за да стои прав. Вместо обаче да припадне, Пади сви устни.
— Добре. Добре. Окей. Ти си скелет.
— Скелет съм.
— Тъй. Просто проверявам дали съм разбрал. И ти си вълшебна, нали така?
— Вълшебна съм — отвърна Валкирия.
— Добре. Трябва да поседна.
— Преди това искам да представя няколко приятели — каза Скълдъгъри.
Вратите на микробуса се отвориха и другите излязоха.
Пади обърна изумен поглед към Гастли.
— Какво ти се е случило?
— Прокълнаха ме в утробата.
— Ясно, ясно. И всички сте вълшебни? Даже хлапакът с абсурдната коса?
— Аз съм Флетчър Рен — намръщи се той. — И сега съм най-важният човек в света.
Пади прехвърли погледа си от Флетчър към Скълдъгъри и накрая попита Валкирия:
— Магията прави ли те автоматично страшно досаден, или просто са ми се паднали двама такива?
— Просто късмет — усмихна се момичето.
— Баща ми щеше толкова да ви се зарадва. Имотът ми, казвате, е важен, тъй ли?
— Много — отговори Скълдъгъри и даде указания на Флетчър. Момчето направи скептична физиономия, но накрая се подчини. Вдигна ръце и закрачи бавно със затворени очи. Скълдъгъри тръгна по петите му.
Танит и Гастли останаха пред къщата, а малко зад Скълдъгъри и Флетчър вървяха Валкирия и Пади.
— Още ли трябва да поседнете?
— Мисля, че съм добре, благодаря.
Тя обърна внимание на лопатата.
— Тежка работа?
— Копая — кимна той. — Имате ли заклинание за копане?
— Ъм, не доколкото знам…
— Щеше добре да ми дойде. Толкова време съм пропилял в копаене на дупки. И по други начини съм си пропилял живота, предполагам. Щеше да ми е много по-лесно е магия. Как е?
Валкирия се замисли дали да не изкара нещата по-обикновени, отколкото бяха, но погледна в очите на стареца и се предаде.
— Невероятно е — призна тя.
— Как знаеш дали въобще мога да го направя? — чу се отпред въпросът на Флетчър.
— Можеш, защото е нещо, което маг като теб умее — отвърна Скълдъгъри. — Ще започнеш да усещаш леко щипене, когато стигнеш мястото.