През последните седмици станах много близка с Тоби по един изключително забавен начин. За него животът се нареждаше добре Слава Богу, че бе така поне за един от нас! Той получи своя договор с хотела и действително попадна на собственик на галерия, който не изнасилва, нито обира художниците — нещо много необичайно, както ме увери! — а някакъв държавен чиновник в Канбера бил готов да съдейства, за да изкупят някои негови картини за австралийските посолства зад граница. Следователно фактът, че роботите щяха да превземат фабриката, вече нямаше значение. Най-добрата новина е, че след като плаща само три лири на седмица за своя таван, Тоби смята, че ще бъде в състояние да го запази, едновременно с колибата си в Уентуърт Фолс. Продължавам да го ръчкам да ми покаже своето планинско убежище, но той само се смее и казва, че това няма да стане, преди да изкопае септична яма и да я свърже с тоалетната. Изключителен момък — последователен и верен на себе си. Ако има нещо, което мразя, то това е тоалетна на двора. Съществуват големи спорове за това, от какво се състои цивилизацията, но аз отлично знам моята дефиниция — цивилизацията е работеща тоалетна и гореща вода в кухнята и банята.
Много лошо, Хариет Пурсел, много лошо. Ти се влошаваш все повече и повече, след като всичко, за което можеш да пишеш, е свързано с канализацията и човешките отпадъци!
Просто се надявам, че не съм станала прекалено зависима от Тоби. Тъй като винаги съм го харесвала, малко се страхувам, че моята зависимост може да му внуши някои погрешни идеи. Той е абсолютно прав, когато казва, че не се разбира добре с жените. Тоби е такъв… ами как да кажа… типичен австралиец. Въпреки че баща ми, Дънкан и цял куп други мъже са изключение от правилото, у повечето австралийски мъже съществува едно презрително отношение към жените. Вижте само моите големи братя! Типични австралийци. Макар да са толкова далеч от хомосексуализма, колкото могат да бъдат истинските мъже, ако искат да говорят сериозно или да прекарат добре, те избират само мъжка компания, в която да го направят. Жените, цитирам Гевин и Питър, не могат да говорят за нищо друго, освен за дрехи, деца, менструални периоди и домакинстване. Чувала съм ги да го казват милион пъти. И макар Тоби да не живее по начина, по който живеят моите братя, винаги имам смешното усещане, че той е толкова много затънал в самия себе си, че не е готов да го сподели с никоя жена, дори това да са най-прекрасните и странни жени на Къщата. Просто не мога да си представя Тоби да се превърне в тресящо се желе пред една жена. В него има нещо, което го спира.
Препускането и смеховете на горния етаж нощем продължават.
Понеделник, 20 февруари 1961
Тази вечер вечеряхме с Тоби — студена шунка, картофена салата и салата от зеле от любимия ми деликатесен магазин. Прекалено е горещо и лепкаво за топла храна. Не си говорихме много, не ни се струваше необходимо да избегнем тази абстрактна тишина, която пада от време на време. Когато си говорим, темата е главно Папи, която направо цъфти и хубавее във „Вини“. Онова, за което не си говорим, е моето ангелско котенце. Макар че той ми каза да продължавам и да не се отказвам, знам, че дълбоко в сърцето си Тоби наистина не одобрява толкова много гола любов и страст.
Ето защо запазих всичките си размишления за нощните разходки, които мадам Делвекио Шварц прави и продължава да прави всяка нощ — десет минути след три, неизменно, като по часовник. Колкото повече Фло се отдалечава от мен, толкова по-трудно заспивам, може би защото така или иначе ставам в четири и половина. Лежа и мисля за нея, опитвайки се да изпратя някакво ободряващо мислено послание, пълно с любов, желаейки някакъв призрак или видение с моя вид да й се яви. Глупави фантазии, но те ме успокояват и ако нещо от моите мисли все пак успее да прелети и стигне до Фло, това ще я утеши. Тя толкова много ми липсва!
Тази нощ, след като се събудих в три и десет, станах от леглото отидох да си направя кафе. Марселина, която винаги спи в краката ми върху леглото, никога не може да устои на изкушението и перспективата да яде, така че също стана с мен. Открих, че нейното мотаене наоколо и тихото й мъркане са като щит срещу самотата. Но малко след като тя отново си легна, минутната стрелка на големия стар часовник на стената сякаш замръзна. Престана да се движи. Погледнах го, три и половина. Погледнах го след един час, пак три и половина. Може би аз се движа със скоростта на светлината. В отчаянието си седнах на масата и развих картите, после потърсих книгата си за Таро. Не, не ги наредих. Просто започнах да си припомням значението на всяка карта, когато е права и обърната. Може би, ако знам значението им, когато (ако) някога ги наредя, ще видя картината. Това е поне упражнение за мозъка, нещо, което да го ангажира, да занимава мисълта ми. Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто не съм чела книга. Нищо не може да задържи интереса ми. Упражнението очевидно действа, защото следващия път, когато погледнах часовника, той показваше четири.