Отново завих картите и свалих копринената кърпа от кълбото, като го приближих по-близо до себе си. Неочаквано си спомних серия от събития, свързани с кълбото, главно защото мислех за лицето на Фло. В самото начало на миналата година мадам Делвекио Шварц сложи кълбото пред мен и ме покани да го докосна. Тогава Фло ахна, на лицето й се появи израз на страхопочитание, благоговение и удивление. На времето не ми направи впечатление, но сега разбирам, че сигурно съм била първият човек, на когото мадам Делвекио Шварц е позволила да докосне кълбото. След това, след време, когато се забърках с Дънкан, тя ми каза нещо странно — че всичко зависи от кълбото. Точно какво, не помня, макар че сигурно съм го записала в някоя от тетрадките си. Но си спомням съвсем ясно какво ми каза последната вечер, когато Фло и аз влязохме в предната стая и я открихме в тъмнината да си общува с него.
— Съдбата на Къщата е в кълбото — каза тя и сложи двете ми ръце върху него, сетне ги събра заедно. А Фло наблюдаваше това с явно учудване.
Може би по този загадъчен и косвен начин, по които правеше всичко, мадам Делвекио Шварц ми бе казала, че имам официалното й разрешение да използвам кълбото. Че аз съм избраната от нея наследница за нейните тайни.
Станах, изгасих осветлението и седнах отново на масата с лице на такова разстояние от леко замъглената сфера, че да мога да виждам благодарение на светлината, идеща отвън. И се загледах в него, фиксирайки своя образ във вътрешността на кристала, като го запазих там.
„Съдбата на къщата е в Кълбото.“
Добре, ако беше така, то аз нямах силата да видя каква е, защото след половин час взиране, взиране и пак взиране, не видях нищо друго, освен онова, което бе в стаята. Нито видения, нито лица, нищо.
Покрих го отново и станах да се приготвя за работа.
Тази вечер, както вече казах, вечеряхме с Тоби. Тъкмо свършихме и аз сложих остатъка от храната в хладилника, докато той изми няколкото чинии, когато на вратата се позвъни. Тоби избърса ръцете си с кърпата и отиде да отвори. След смъртта на мадам Делвекио Шварц само Тоби, Клаус и Джим поеха задължението за вратата. Без хазайката ни, която да пази и наблюдава, Къщата неочаквано стана уязвима.
Тоби се забави доста време, толкова дълго, че започнах да се притеснявам. След което дочух стъпки, неговите и на още някой, и приглушени мъжки гласове.
— Доктор Форсайт иска да те види, Хариет — обяви Тоби, като влезе пръв с намръщено лице. О, как исках да не бъде такъв и да харесва Дънкан!
Дънкан влезе с особеното изражение, което лекарите си слагат като допълнителна дреха, когато говорят с пациентите си. Получих леко кимване, слаба усмивка, но в очите му не светеше никакво чувство.
Поканих го да седне, като погледнах подканящо към Тоби, който пренебрегна погледа ми и остана да стои до вратата.
— Не, няма да стоя дълго, благодаря. Както вероятно знаеш — продължи с най-добрия си клиничен маниер доктор Форсайт, — в болницата се носят слухове за нас. — Когато устата ми се отвори, за да възрази, той махна с ръка да я затворя. — Може би затова днес един от регистраторите в психиатрията дойде да ме разпитва за моята Хариет Пурсел. Видял същото име върху един полицейски доклад и доклад от службата за закрила на децата, и искаше да знае дали Хариет Пурсел от клюките е същата. Попитах го защо е избрал да се свърже с мен, а не с теб, а той каза, че би било глупаво да го прави, докато не получи потвърждение от един — тук на устните му се изписа иронична, кисела усмивка — разумен човек.
— Фло — промълвих, когато направи пауза. — Става дума за Фло.
— Тя е в психиатричната клиника, Хариет. Приета е преди два дни от центъра на службата за закрила на децата.
Колената престанаха да ме държат, седнах и го загледах.
— Какво й има, Дънкан?
— Докторът не ми каза, аз не го попитах. Името му е Прендъргаст, Джон Прендъргаст, и каза да ти предам, че ще бъде в психиатрията утре през целия ден. Много е нетърпелив да говори с теб.
Сълзите се стичаха по лицето ми. Първите сълзи, които ронех, след като ми отнеха моето ангелско котенце. Може би, ако Дънкан не бе възпиран от присъствието на Тоби, а Тоби от присъствието на Дънкан, те щяха да се опитат да ме успокоят. Както и да е, когато покрих лицето си с ръце и захлипах още по-силно, двамата ме оставиха да си поплача.