Малко преди вратата да се затвори, чух как Тоби каза на Дънкан:
— Не е ли ужасно, че тя не обича никого от нас двамата и с една десета от любовта, която изпитва към това дете?
Ангелско котенце, скъпо мое, ще те намеря! Ще те върна в Къщата. Сега, когато те открих, нищо не може да ни раздели. Службата за закрила на децата те е пратила в моята болница, което е много по-близо до вкъщи от „Ясмар“.
Вторник, 21 февруари 1961
Новост е общите болници да имат психиатрични клиники. Само големите университетски болници имат такива и обитателите им не са само бедните, тъжни хронични епилептици, сифилитици в трети стадий на болестта, изкуфели старци и други безумци, които населяват места като „Калан Парк“ и „Глейдсвил“. Това са всички пациенти, чиито симптоми не се дължат на органични мозъчни увреждания — главно шизофрении и маниакални депресии, макар че не съм много запозната с психиатрията. Когато правех рутинни снимки на гръден кош, имаше едно момиче с анорексична невроза.
Психиатричната клиника в нашата болница е в нова сграда, единствената, която не е построена от стъкло и алуминий. Тя е солидна, изградена от червени тухли, с няколко прозореца, които имат решетки. Отзад има огромна, стоманена двойна врата за обслужване, но освен нея има още само една врата, и тя е стоманена, със стъклен панел с дебелина два сантиметра, допълнително подсилен с арматура. Когато пристигнах в четири часа, видях, че на тази врата има две отделни ключалки от външната страна. Така че нямах проблем да вляза, единственото, което трябваше да направя, бе да завъртя едновременно двете дръжки. Но в мига, в който вратата се затвори зад мен, видях, че за да излезе човек, трябва да има два различни ключа. Прилича на затвор, помислих си.
Имаше климатична инсталация и бе обзаведено много красиво.
Как за Бога, бяха успели да се наложат над старшата сестра да им позволи да боядисат с такива ярки цветове? Лесно. Целият свят, дори старшата сестра, отстъпват пред манията. Всички наши защити не могат да се преборят с онези, които страдат от разстройства на разума, защото човек не може да ги убеди по никакъв начин. Това една много плашеща мисъл. Четирите етажа са отделени и няма връзка между тях. На приземния — лаборатории и кабинети, мъжете на първия, жените на втория, а децата на третия. Рецепционистът се обади на доктор Джон Прендъргаст и ми каза да взема асансьора до третия етаж, където той щеше да ме посрещне.
Там ме чакаше един голям кафяв мечок с къдрава кафява коса сиви очи и телосложение на играч на ръгби. Мечокът ме заведе в кабинета си, настани ме и отиде зад бюрото си, което винаги поставя посетителя в неблагоприятно положение. Макар че си разменихме задължителните любезности, си дадох сметка, че той е просто едно гадно копеле. Измамно мек и фалшиво сънлив, унесен. О, няма да ме измамиш, помислих си. Не съм ненормална, нито глупава, аз съм умна. Няма да получиш никаква информация от мен, никакви муниции, които после да експлодират в моето лице.
— И така Флоранс, или Фло както вие я наричате — каза с въпросителна интонация той.
— Фло я наричаше майка й. Доколкото знам, това е истинското й име. Флоранс е измислица на службата за закрила на децата.
— Вие май не харесвате много службата за децата — рече той, и това не беше въпрос, а по-скоро констатация.
— Нямам причини да ги харесвам, сър.
— В докладите пише, че детето е било занемарено. Беше ли подложено на насилие?
— Фло никога не е била занемарявана или подлагана на насилие — извиках възмутено. — Тя беше ангелско котенце за майка си я предмет на обожание и огромна любов. Мадам Делвекио Шварц може да не бе обикновена майка, но бе изключително грижовна. А и Фло не е обикновено, средностатистическо дете.
След това избухване се насилих да се успокоя, да бъда въздържана, внимателна. Разказах на Прендъргаст какъв живот бе водила Фло, разказах за липсата на интерес у майка й по отношение на материалния комфорт, за мозъчния тумор и странния й физически вид, за появата на Фло на пода в тоалетната по време на коремни болки, за доктора, който бе предписал хормони на мадам Делвекио Шварц заради климактериума, вследствие на които се бе появила Фло.
— Защо е била приета в „Куинс“? — попитах на свой ред аз.
— Съмнение за умопомрачение.
— Вие не вярвате в това, нали? — извиках.
— Не правя каквито и да е заключения, госпожице Пурсел. Мисля, че ще минат седмици преди да получим и най-слаба представа какви са проблемите на Фло — доколко сегашното й състояние се дължи на онова, на което е била свидетел, и доколко винаги е била такава. Тя може ли да говори?