— И той каза същото. На рампата в „Куинс“. Така че всички сме се погледнали и сме се влюбили. Но това не ни доведе до никъде, нали? Единственият от нас, готов да даде обещание, съм аз, но не на теб, нито на Дънкан. — Станах. — Много е странно и необяснимо, не мислиш ли?
Заобиколих го, целунах връхчетата на пръстите си и ги сложих на челото му.
— Може би един ден ще успеем да подредим всичко, пич, хър-хър-хър.
Сряда, 15 март 1961
Два и половина месеца откакто е умряла мадам Делвекио Шварц и все още нищо не е решено. Според господин Хъш скоро ще се произнесат, че е умряла, без да остави завещание. Цялата работа върви към съдебно дело, защото нито мадам Делвекио Шварц, нито Фло са съществували официално. Моята Фло, която продължава да е в психиатричната клиника на „Куинс“ и е предмет на всякакви видове тестове — от енцефалограми до невропсихологични изследвания. Но тези изследвания не обясниха на доктор Прендъргаст и неговия професор нищо. Енцефалограмата й е нормална, с хубава, прекрасна, висока амплитуда, добре модулиран алфа-ритъм, който се появява, щом Фло затвори очи. Те имат един доста забавен тест за интелигентност за неми, на който едно интелигентно и чуващо дете може да отговори, само че тя не искаше. Единствените посетители, които допуска до себе си и е щастлива, когато ги вижда, са живеещите в Къщата. Макар че всяка сестра, психиатър и терапевт я познават вече съвсем добре, Фло отказва да се сприятели, с който и да е друг човек, щом не е обитател на Къщата.
— Защо продължавате да я държите тук? — попитах днес Прендъргаст, когато отидох в психиатрията след работа.
— Защото тя е по-добре тук, отколкото в приюта — отвърна, мръщейки се, той. — Тук поне може да я посещават хора без много шум. Но истинската причина е, че професор Левлин и аз сме заинтригувани да наблюдаваме нейния случай, който обикновено се определя като юношеска шизофрения, напоследък започнаха да я наричат аутизъм. Тя няма класическите синдроми, но има характерни признаци. Не се случва често да се грижим дълго време за дете на такава невръстна възраст като Фло — родителите винаги искат да си ги вземат вкъщи, без значение колко им е трудно да се справят с тях. Така че Фло ни е изпратена от Бога. — Той ме погледна замислено. — Бихме искали да й направим ангиограма, да вкараме малко въздух в мозъка и да видим дали има повреда в говорния апарат или някаква атрофия на мозъчната ципа, но рисковете са прекалено големи.
— По-добре не мислете подобни неща! — извиках ядосано аз. — Само се опитайте да я използвате като опитна мишка и ще разтръбя за това във всички вестници!
— Спокойно! Мир! Мир! — вдигна ръце той. — Просто я наблюдаваме.
Чувствах се уморена, безполезна, паднала духом. Работата ми не страдаше от това, защото не го позволих, но истината е, че ми е дошло до гуша от болници. Дисциплината, ритуалите, постоянната битка с жените, които са облечени с власт. Дори да пръднеш, трябва да поискаш разрешение. А и сестра Агата продължи да ме наблюдава бдително с едно око, благодарение на Харолд и неговото писмо. Никой така и не откри нито една нишка или косъмче доказателство, за да потвърди слуховете за любовната връзка между Дънкан и мен, но чувствам как направо си умират да си чешат езиците. С каква цел, нямам представа. Не мога да бъда уволнена, нито Дънкан да пострада. Онова, което искат, най-вероятно е нов скандал с повече пикантерии и свежо месо за дъвчене, но „Куинс“ така или иначе има необикновено добро име на скандалния фронт.
Старшата от спешното и Константин се сгодиха, макар че няма да се оженят преди края на тази година. Трябвало нещо да се довърши по откриването на ресторанта на Константин в Парамата, където ще има паркинг и ще се предлага меню, подходящо за населението на Парамата — истински бифтеци с картофки. Прекрасно.
Естествено, цялата болница знае, че посещавам едно дете в психиатричната клиника всеки ден, ала никой не успя да открие защо. Сред сестрите се носят слухове, в това число и в психиатрията, но са в неведение за моята молба за настойничество.
На този фронт нещата се развиват много бързо. Всяка седмица говоря с господин Хъш по телефона, той продължава да ме предупреждава, че дори след всичко, което се знае за Фло, дори, че е била затворена едва ли не в килия, не мога да очаквам да получа настойничество. Аз се осланям на доклада на Джон Прендъргаст, но господин Хъш не вярва той да има някаква тежест пред службата за закрила на децата. Ако поставят на Фло окончателна диагноза юношеска шизофрения, те могат да я изпратят — о, Боже! — на всички възможни места, дори и в Стоктън. И ще го направят въпреки факта, че психиатричната й история я определя като неадаптивна и невъзможна за осиновяване. Човек ще си помисли, че направо ще се хванат като удавник за сламка за моето предложение, но не би. Била съм прекалено млада, прекалено бедна и прекалено неомъжена. Това просто не е честно!