— Стоктън — произнесох с изпразнен от съдържание глас.
— Това е напълно невъзможно. Службата осъзнава, че Фло има група от постоянни посетители, които живеят в Сидни. Предполагам, че ще я насочат към „Глейдсвил“.
— Фло ще бъде затворничка. — Погледнах го право в очите. — Господин Хъш, не ме интересува какво казва службата за закрила на децата. Искам молбата за осиновяване да бъде внесена. И всеки път, когато ме отпратят, аз ще се връщам и ще внасям следващата. Ако е необходимо, години наред. Искам, когато Фло стане зряла жена, да знае, че непрекъснато съм опитвала и не съм се отказала. Ако все още е жива, в което силно се съмнявам. Това е истинска трагедия.
Върнах се вкъщи, като пресякох Домейн пеша. Свалих обувките си, събух чорапите и почувствах как жилавата, еластична трева се съпротивлява под краката ми. О, защо унижих публично госпожата? Измъкнах я от колата под носа на двете собственички на публични домове, пред съпруга й, подпрях я на стената, казах речта си и я натиках обратно. Само за да й натрия носа и да й покажа колко дребнава и жалка е? Ето че сега тя бе получила своето възмездие. Макар да съм убедена, че щеше да го направи дори и ако не бях я унижила тогава. Но аз имам намерение да й го върна. О, да! Още следващата седмица. След като вече така или иначе бях осъдена като морално пропаднала, какво значение имаше дали приемам джентълмени в апартамента си? Щях да се обадя съвсем открито на Дънкан у тях и да го поканя да ми гостува цяла нощ. Щом искаш да играещ мръсно и да правиш кални номера, госпожо Форсайт, ще трябва да изпиташ на гърба си колко мръсна е калта. Сетих се. Хлебарките… Ще напълня един голям буркан с тях и ще ги пусна на свобода в малката й количка. От най-големите, които летят, хър-хър-хър. Ще отида на следващия митинг на Комитета за черните и белите с огромен плакат, на който ще пише: „Мадам Дънкан Форсайт не бута на мъжа си, ето защо той е принуден да го прави с морално неподходящо момиче, достатъчно младо да му бъде дъщеря.“
Хубави мисли. С тях стигнах незабелязано чак до Улумулу, където обух обувките си и престанах да мисля как ще отмъстя на госпожата — знаех, че няма да го направя, тъй като моето отмъщение щеше да рикошира в Дънкан. Обаче онова за хлебарките беше добра и напълно осъществима идея. Както и поканата Дънкан да прекара цяла нощ в обятията ми. Дори нещо повече, ще я прокълна. Да има лош дъх. Да я нападне упорита и неизлечима млечница. Да надебелее независимо колко ще гладува и какви диети ще пази. Да се набръчка цялата като бабичка. Да й миришат краката и глезените й да се подуят, така че да не може да влезе в обувките си. Очите й да гурелясат от конюнктивити. Косата й да се напълни с пърхот. Да я нападнат глисти, които да снасят яйцата си в ануса, така че да си чеше задника на публично място. О, да! Да се поболееш бавно, госпожо Форсайт! Да умреш от суета! Всичките ти огледала да се счупят, докато се гледаш в тях, молци да проядат бутиковите ти дрехи и да ги превърнат в парцали, в торби от зебло и кални гумени ботуши.
Това така ме ангажира, че стигнах, без да се усетя чак до Макелхон Стеарс, където спрях на средата на пътя и се разплаках. Фло, мила моя Фло! Ангелско котенце! Как ще успея да те върна отново вкъщи?
Все още плачех, когато влязох в Къщата, където въпреки сивата пелена на сълзите, можех да видя колко са избелели драсканиците. Щяха да я отведат далеч от мен, а аз ще трябва да стоя встрани от живота й и сърцето ми да се къса, защото не мога да прекарам всеки ден с нея. Аз съм млада, бедна и неомъжена. Трябва да работя, утре трябва да отида и да се извиня на сестра Агата. Мътните да те вземат, госпожо Дънкан Форсайт, да ти изсъхне проклетият злобен език! Ти ще разбиеш повече съдби, отколкото безгръбначното поведение на съпруга ти.
Хвърлих се на леглото и се насилих да поспя. Събудих се, след като навън бе паднала тъмнина. Прозорците на 17-д излъчваха всички цветове на дъгата, оттам се носеха и плуваха във въздуха обичайните смехове и разговори, както и крясъците от битката между Честност и Постоянство, които никога не мелеха брашно. Пожелавам ви късмет, дами, помислих си, докато се оправях с моята възмутена котка. Съществуват много по-лоши начини да изкарваш прехраната си. Много по-лоши, гадна госпожо Паразит Форсайт.
Е, щеше да се наложи да извърша отвличане, после полет някъде към северните територии, където мъжете са мъже, а жените не достигат. Мисълта за раздялата бе мъчителна. Не мога да кажа на мама и татко какво планирам, нито да се свържа с тях, след като намеря място за живеене. Фло и аз ще трябва да изчезнем от картата и от лицето на земята. Ако тайната се довери дори само на един човек, тя престава да бъде тайна. Ще трябва да изпразня банковата си сметка до дупка и да скрия парите в торбичка под престилчицата на Фло. Да намеря безлични, дрипави дрехи. Ще трябва да изглеждаме като изпаднали хора, които се редят на опашката за помощи. Дрехите на Фло си бяха подходящи, но аз ще трябва да се разтършувам из боклукчийските кофи в Салвос или Сейнт Винсънт де Ор — шегичка, хър-хър-хър. Да, мога да го направя. Защо ли? Защото съм достатъчно умна, за да поддържам версията и да навържа всички лъжи. Трябваше ми версия. Съпругът ми ме е изоставил — това е хубава и обикновена история. Австралия я претъпкана с изоставени съпруги. Да си купя венчална халка. Моята бедна, малка дъщеричка дотолкова е тъгувала за баща си, че не иска да говори. Не, това не звучи правдоподобно. Защо ще й липсва някакъв негодник, който е причинил зло на майка й? Тогава? Тя не говори откакто баща й я е пребил в пиянската си забрава и нещо в главата й е превъртяло. Да, това звучи убедително. Ами Марселина? Онзи беден старец ми бе доверил своето ангелско котенце — как можех да го предам? Но май се налагаше. На котките не е позволено да пътуват. Или може би е? Ако скриех Марселина в торба от зебло, може би щеше да стане. Ще направя едно пробно пътуване до Сините планини с нея. Ако е успешно, ще вземе и двете си ангелски котенца с мен.