… Това е написано много по-късно. Трябва да бе почти полунощ, когато престанах да вървя напред-назад из стаята си, обмисляйки и отхвърляйки различни варианти, разработвайки плана си. Не бях яла, но не бях гладна. Не ми се пиеше кафе или чай, нито бренди. Чувствах се сякаш бях повръщала, беше ми гадно. Поне повече не се тревожех за дневниците си и за Харолд. Старите тетрадки също се бяха завърнали в бюфета.
Когато отидох до масата, кълбото привлече очите ми — естествено, то бе най-привличащото нещо в цялата стая. Стоеше си в своята подложка и светеше мътно. Предмет, който имаше за цел да мами. Сълзлива трагедия. Все още се чудех дали да гадая, преди да си легна, или да изчакам старото момиче да ме събуди със своята неизменна нощна разходка и силен смях. Може би, ако го направех, кълбото щеше да работи за мен? По дяволите, не! Седнах, като се пльоснах на стола и се заклех никога повече да не се унижавам пред едно голямо парче силициев диоксид. Просто стар разтопен пясък.
Така седях и мислех колко ужасно се държаха всички с мен днес. Но много по-лошото бе, че бяха непоносимо гадни към Фло. При това сърдито гадни, а не спокойно и потискащо гадни. Сърдитата гаднярщина е непоносима, ако не счупиш нечия глава или не забиеш коляно в топките на някой. Не си мислете, че онези ужасни жени от службата за закрила на децата нямат топки. Имат, и те са толкова големи колкото на всеки друг вид ренегати.
Гледах кълбото и в главата ми се роди една странна мисъл. Какъв бе проблемът с мадам Делвекио Шварц? Ако това горе беше тя, ако тя тропаше и се смееше всяка нощ, тогава значи все още броди по земята. В такъв случай защо позволява да убият нейното ангелско котенце? Защо остави след себе си такава бъркотия? Би трябвало да знае, че оставя пълна каша! Освен това би трябвало да подскаже някакъв отговор. Беше много глупава за някои неща, но същевременно бе забележително умна. Даде ми само два ключа — че съдбата на Къщата е в кълбото и че всичко зависи от кълбото. Нима толкова ревностно бе вярвала в себе си и в силата си, та бе допуснала, че аз ще видя всичко? Че ще успея да разкрия всичко в кълбото? Тя сложи ръцете ми върху него, беше нещо като благословия. Но аз не виждам нищо в него! Опитвам се вече цял месец и нищичко. Абсолютно нищо!
Гледах ядосано това нещо и неясната му вътрешност, отразяваща моята стая с краката нагоре. Съдбата на Къщата е в кристалното кълбо. Всичко зависи от него. Грабнах го от основата му и го вдигнах с двете си ръце. Когато го оставих отново, то започна да се върти. Спрях го. Никакви вибрации, никакви странни електрически импулси. Беше просто едно много тежко кълбо от втечнен под налягане силиций. Масата се наклони на една страна, затова бутнах чинийката с масло зад моето съдбовно мъчение и го подпрях, а погледът ми се премести върху основата. Малката кръгла възглавничка между него и черното дърво не беше копринена, а кадифена, и бе хлътнала под тежестта на Кълбото.
О, Хариет Пурсел, ти си голяма глупачка! Как може да бъдеш толкова отчайващо тъпа? Отговорът през цялото време е бил тук, пред мен, цели четири месеца!
Вдигнах основата и започнах да дърпам плата, там, където застъпваше дървото, освобождавайки го малко по малко, тъй като лепилото, с което бе залепен, беше много здраво. Но то не отиваше под кълбото, само поддържаше краищата на плата. И там, под кадифето, се намираше едно сгънато парче хартия, поставено в празната кухина, която сигурно мадам Делвекио Шварц сама бе издълбала с длето. Евтина, печатна форма за завещание от онези, които всеки може да си купи от книжарница или от продавач на канцеларски материали. Жестоко. Лукаво. Сатанинско. Колко ли време е прекарала, за да измисли тази последна гатанка, залагайки целия си свят, включително и своето ангелско котенце? Дори не ми бе намекнала, беше заложила всичко на носа ми. На моя нос и моя усет към тайнственото, към загадката. Не беше постъпила честно и с двата ключа — Съдбата на Къщата не беше в кълбото, а под него. Разликата бе само една малка дума. Ако беше използвала правилния предлог, щях да намеря завещанието още същия ден, ако ли не и по-рано. Но не. Не и тя. Така беше прекалено просто, прекалено безинтересно.