Завещанието не беше дълго. В него се казваше, че оставя всичката си собственост, предмети и пари на Фло Шварц, нейното единствено дете, а докато тя стане пълнолетна, предоставя управлението им на своята скъпа приятелка госпожица Хариет Пурсел, живееща на същия адрес, която има право да разполага с всички средства както желае и намери за добре. И също, че приписва грижата и опеката над Фло Шварц, нейното единствено дете, на гореспоменатата Хариет Пурсел, защото е на мнение, че гореспоменатата Хариет Пурсел ще отгледа и възпита Фло според нейната воля. Завещанието беше подписано с името Хариет Пурсел Делвекио Шварц и имаше двама свидетели. Ото Вернер и Фриц Вернер. Не познавах нито единия, нито другия. Братя ли бяха? Или баща и син?
Хариет Пурсел! Мадам Делвекио Шварц беше родена Хариет Пурсел. Липсващото звено, липсващото поколение. Но ако бе от татковото семейство, то той бе в абсолютно неведение за съществуването й. Възможно е, ако още от рождението си е изглеждала сбъркана. Родителите от деветнадесети век са били много странни относно потомството си, когато е изглеждало сбъркано — натирвали са ги далеч от дома, криели са ги като позор. Твърде вероятно е тя да е моя много близка роднина — може би сестра на татко? Той е роден през 1882, а тя би трябвало да е родена около 1905. Ами ако е била родена през 1902, докато татко е бил в Южна Африка и се е сражавал в Бурската война? Той има две сестри близначки, родени след него, през 1900 година — истинска напаст, казваше татко за тях, смеейки се. Ами ако след леля Ида и леля Джоан се е родила още една дъщеря? Момиченце, което е изглеждало странно и е било скрито от света? Това е единствената тайна, която, мога да се обзаложа, никога няма да бъде разкрита, макар че това даваше отговор на въпроса защо е била кръстена с прокълнатото семейно име. Мадам Делвекио Шварц беше като лук. Отлюспваше люспа след люспа, а в сърцевината имаше едно детство, за което тя никога не бе споменала на никого от Къщата, дори и на Папи.
Не плаках, не страдах, не стенах, нито вих. Прекалено много неща се случиха, за да повярвам, че са истина. Ще изчакам до утре сутринта, когато мога да покажа листа хартия на господин Хъш.
Сряда, 5 април 1961
Събудих се в шест, чувствах се много странно. Ако авторът, замислил цялата описана по-горе мистерия, бе галопирал и се бе смял в три и десет миналата нощ, то аз не бях го чула. Първата ми неприятна задача бе да телефонирам в офиса на сестра Агата и да кажа, че днес няма да отида на работа. Не, няма причина, съжалявам, сестро Бейкър. Лична работа. И затворих телефона.
Сетне се помотах насам-натам в приятна мъгла, дадох на Марселина допълнително каймак, изпих няколко чаши кафе, изядох бърканите яйца с препечен хляб и облякох новото си светлорозово есенно костюмче, купено със спестяванията ми. Непрекъснато разгръщах завещанието и се уверявах, че в него наистина пише тези чудесни неща. Така беше. Да, точно така.
Бях на прага на „Партингтън, Пилкингтън, Пърблинд и Хъш“, преди госпожица Худжар да пристигне и да отвори кантората. Когато ми обяви презрително, че господин Хъш е прекалено зает и едва ли ще има време да ме види днес, аз й отвърнах, че въпреки всичко ще го почакам. За половин минута, за четвърт минута ако трябва, хич не ми пука, но трябва да го видя! Така казах. Седнах в приемната, продължих да надничам в завещанието, тананиках си някаква мелодия, разгръщах шумно списанията, изобщо се държах така глупаво, че когато господин Хъш премина през вратата в десет часа, госпожица Худжар бе готова да ме удуши.
— Госпожица Пурсел отказва да си тръгне, господин Хъш! — оплака се тя.
— Тогава най-добре ще е да влезе — рече, въздъхвайки той, примирявайки се с мършавата вратна пържола вместо сочната от филето. — Не мога да ви отделя много време, трябва да бъда в съда.