Така че оставих Дейвид да поговори още малко за това как съм щяла да преодолея момента, как той щял да бъде търпелив и да изчака, докато дойда на себе си, и тъй нататък, и тъй нататък.
Бях намерила един пакет „Дю маориерс“ в пералнята и го бях пъхнала в джоба си. Когато той стигна до изявлението, че разбирал лудориите ми и щял да ми прости, извадих цигарите от джоба си, пъхнах една в устата си и я запалих с кибрита, който взех от газовата печка.
Очите му изскочиха от орбитите.
— Хвърли веднага това нещо! Това е отвратителен навик!
Издухах дима право в лицето му.
— Следващото, което ще сложиш в устата си, ще бъде хашиш, а след това ще започнеш да дишаш и лепило…
— Ти си тесногръд, лицемерен фанатик! — рекох.
— Аз съм учен, правя медицински изследвания и имам отличен ум. Ти си попаднала в лоша компания, Хариет, не е необходимо човек да е носител на Нобелова награда, за да открие това — отвърна Дейвид.
Смачках цигарата в една чинийка — между нас казано, имаше отвратителен вкус, но нямах намерение да му признавам това — и го избутах навън. Сетне го проводих до предната врата.
— Сбогом завинаги, Дейвид! — заявих.
От очите му бликнаха сълзи, той сложи ръката си върху моята.
— Това е абсолютно погрешно! — изхленчи с разтреперан глас. — Толкова години! Хайде да се целунем и да забравим всичко, моля те.
Е, това вече ме довърши. Свих дясната си ръка в юмрук и го ударих право под лявото око. Той се заклати — удрях здравата с юмрук, братята ми се бяха погрижили да ме научат, а аз зърнах един новодошъл зад рамото му и го бутнах (Дейвид!) по стълбата надолу на улицата. Изглеждах, надявам се заради новодошлия, като истинска опасна амазонка. Заварен в смешна ситуация от непознат човек, Дейвид изскочи от входната врата и хукна по Виктория Стрийт сякаш баскервилското куче го гонеше по петите.
Което позволи на новодошлия и на мен да се огледаме един друг. Въпреки факта, че аз бях на стълбите, а той на пътеката под тях, оцених ръста му на метър и шейсет и пет. Чиста проба самородно злато, помислих си, стоящо, леко балансирайки като боксьор, върху краката си, докато червеникавокафявите му очи проблясваха немирно. Хубав прав нос, прекрасни високи скули, цяла къделя кехлибарени къдрици, прави черни вежди и дълги черни мигли. Мнооого привлекателен!
— Ще влизате ли, или просто си стоите там, за да украсявате пътя? — попитах студено.
— Ще влизам — отвърна той, но не направи никакво движение. Беше прекалено зает да ме наблюдава. Това бе много особен поглед, сега, когато дяволитостта в очите му бе угаснала — безпристрастен, очарован, забележителен по един неемоционален начин. Точно както лекарят преценява пациента си, макар че ако този мъж пред мен беше доктор, щях да изям модното бомбе на Дейвид.
— Гъвкава ли сте? — попита ме той. Поклатих глава. — Жалко. Можех да ви поставя в някои страхотни пози. Няма много месо по вас, а онова, което имате, изглежда спортно, но гърдите ви са много съблазнителни. Те очевидно са повече ваши, отколкото на производителя на сутиени.
Той се изкачи по стълбата, докато казваше това, след което ме изчака, за да го пусна вътре.
— Вие трябва да сте художникът на тавана.
— Позна. Тоби Еванс. А вие трябва да сте новото момиче в задния апартамент на първия етаж.
— Позна. Хариет Пурсел.
— Заповядай горе да пием кафе. Сигурно ти е необходимо едно след тупаника, който хвърли на бедния глупак там вън. Горкичкият, ще носи синина на окото си поне месец — каза мъжът.
Аз го последвах два етажа нагоре по стълбите до една площадка, където на едната врата имаше огромен женски символ (без съмнение Джим и Боб), а на другата алпийски изглед (без съмнение Клаус Мюлер). Достъпът до таванското помещение се осъществяваше посредством здрава сгъваема стълба. Тоби мина пръв и веднага след като и аз се изкачих и стъпих върху твърда земя, издърпа едно въже, с което набра стълбата от пода и я прибра към тавана.