Въпросът ме изненада.
— Кой? Учителят над мен ли? Не.
Но Папи не продължи разговора в тази насока и аз се предадох. След като си отиде, си изпържих два кренвирша, нагълтах се лакомо със зелева и картофена салата и се качих горе да си търся компания. Започването на работа в десет означаваше, че няма да ставам рано, а имах достатъчно разум да съобразя, че ако си легна с кокошките, ще се събудя с птиците. Джим и Боб имаха гости, можех да чуя гълчавата от гласове през вратата, високи изблици от смях, който не принадлежеше на нито една от тях. Но стълбата на Тоби бе спусната, така че дръпнах камбанката, която бе окачил за посетители, и получих покана да се кача.
Той беше там, пред статива си, три четки стърчаха между зъбите му, четвъртата бе в дясната му ръка, още една в лявата, с която нанасяше съвсем малко количество боя върху засъхналата повърхност. Приличаше на пара от дъх.
— Ти си левак — казах, като седнах върху бялото кадифе.
— Най-сетне забеляза — измърмори той.
Предположих, че картината, над която работи, е отлично произведение на изкуството, но не бях подготвена да давам оценки. На мен ми приличаше на купчина сгурия, която пуши в бурята, но хващаше окото — цветовете й бяха драматични, прекрасни.
— Какво е това? — попитах.
— Купчина сгурия в бурята — отвърна той.
Бях поласкана! Хариет Пурсел — познавачката на картини, уцели от раз в десетката!
— Пушат ли купчините сгурия?
— Тази пуши. — Той приключи с работата, остави четките си в старата бяла мивка и ги изми внимателно с евкалиптов сапун, сетне ги изсуши и изчисти мивката с препарат „Бон Ами“. — Нямаш ли работа? — попита Тоби, докато слагаше чайника.
— Ами, нещо такова.
— Не можеш ли да четеш книга?
— Често го правя — отвърнах леко язвително. О, той можеше да го изтълкува погрешно или да се наскърби, но много важно! — Сега работя в спешното, така че, когато съм свободна, не съм в състояние да чета книга. Много си груб!
Той се обърна с усмивка към мен, веждите му бяха извити. Беше толкова привлекателен!
— Говориш като човек, който чете книги — отвърна, сгъна лабораторна филтърна хартия, вкара я в стъклена лабораторна фуния и сипа смляно кафе с лъжицата. Бях очарована, не бях виждала преди как прави кафе. Параванът беше прибран, за разлика от друг път.
Кафето бе прекрасно, но си мисля, че бях по-доволна от новия уред за прецеждане. По-лесно е, пък и не съм толкова придирчива. Той, естествено, беше придирчив, това беше в душата му.
— Какво четеш? — попита Тоби, сядайки и прехвърляйки единия си крак през облегалката на стола.
Казах му — всичко от „Отнесени от вихъра“ до „Лорд Джим“ и „Престъпление и наказание“, след което той сподели, че ограничава своето четене до таблоидите, жълтите вестници и книгите за това как се рисува с маслени бои. Страдаше, вече бях открила това, от огромен вътрешен комплекс поради липсата на първоначално образование, но бе прекалено чувствителен и обидчив, за да предприеме някакви мерки за поправянето на този пропуск.
Художниците по традиция се обличат като скитници, но Тоби беше облечен добре. Рисуваше купчината пушеща сгурия в буря с дрехи, с които трио „Кингстон“ не би се срамувало да излезе на сцената — мохерен пуловер с ниско деколте, идеално изгладената яка на ризата му се подаваше от него, панталоните бяха с ръб като бръснач, а черните кожени обувки — лъснати до блясък. Върху него нямаше нито едно петънце боя, а когато се наведе, за да ми подаде чашата, не можах да доловя никаква следа от друго, освен скъп сапун с борово-билков аромат. Очевидно завинтването на винтове във фабриката се заплащаше изключително високо. Тъй като вече го познавах малко, си помислих, че неговите винтове сигурно са перфектни, нито прекалено стегнати, нито хлабави. Когато му казах това, той се разсмя и се смя, докато по лицето му се затъркаляха сълзи, но не сподели с мен защо се смее така.
— Срещна ли вече Харолд? — попита ме след малко Тоби.
— Ти си вторият човек тази вечер, който ми задава този въпрос отвърнах. — Не, не съм срещала и Клаус, но никой не ме пита за него. Какво толкова важно е свързано с Харолд?
Той сви рамене и не ми отговори.
— Папи ли беше първият? Е?
— Тя изглежда ужасно.
— Знам. Някакво мръсно копеле е било малко повече от ентусиазирано.
— Това често ли се случва?
Той каза „не“, очевидно забравил за внимателния поглед, с който го наблюдавах. Лицето и очите му изглеждаха загрижени, но не изпълнени с болка. Какъв добър актьор беше! И кой знае колко силно го болеше, че трябва да понесе този вид отблъскване. Исках да му предложа утеха, но езикът ми напоследък бе развил навика да се връзва, така че не продумах нищо.