Когато попитах дали някой е виждал Мърл, мама обясни как Мърл била убедена, че не съм искала да имам нищо общо с нея откакто съм се преместила. Не вярвала, че в „Куинс“ не е позволено да се водят частни разговори. Мама говореше с оня внимателен тон, който майките използват, когато мислят, че децата им ще бъдат натъжени и разочаровани, но аз само свих пренебрежително рамене. Много важно. Сбогом, Мърл.
Те имаха повече новини за Дейвид, отколкото за Мърл, макар че той не ги бе навестявал — сигурно не смееше, предположих, докато не изчезне синината от удара, който му нанесох.
— Има си ново момиче — отбеляза безизразно мама.
— Надявам се да е католичка — казах безразлично и аз.
— Да, такава е. И е само на седемнадесет.
— Не се и съмнявам — въздъхнах с облекчение. Никога повече Дейвид Мърчисън! Той си бе намерил нова глина от женски род, която да мачка и моделира!
След като вдигнах неизядения сладкиш от масата и направих чай, мадам Делвекио Шварц и Фло се появиха. О, Боже! Семейството ми направо не знаеше какво да мисли! Едната не можеше да говори, граматиката на другата не бе най-добрата, а единственото, което можеше да се каже за неизгладените им дрехи, бе, че поне бяха чисти! Фло, боса както ходеше неизменно, бе облечена както обикновено в избеляла кафява престилчица, докато майка й се бе издокарала с оранжеви маргарити на ярколилав фон.
След като хвърли на татко един многообещаващ поглед, който не можеше да бъде сбъркан, моята хазайка седна и го монополизира, за голямо раздразнение на мама. Като се извини, мадам Делвекио Шварц избра за тема Хариет Пурсел и започна да го разпитва защо, след като в неговото поколение не е имало нито една, е избрал това име за единствената си дъщеря. Обикновено равнодушен към женските аванси, татко напълно се разтопи под цялото това внимание — дори флиртуваше! Докато дойде време да си вървят, мама беше смъртно бледа, а бедната баба, чиито крака и очи се бяха кръстосали от стискане, бе отчаяна и също искаше да си ходи. Чак когато мадам Делвекио Шварц си отиде, мама обслужи баба. Никога преди не бях я виждала да ревнува.
— Това дете направо ме уплаши — рече Гевин. — Сякаш Господ Бог е възнамерявал да го остави недоразвито, сетне забравил и му дал мозък.
Настръхнах също като мама. Изгледах го страшно, късогледото му копеле такова!
— Фло е особена! — извиках.
— Видя ми се полугладна — беше присъдата на баба, след като се върнаха с мама от тоалетната. — А каква грандиозна буца е майка й! Иначе нищо особено. Много обикновена. — Това е най-осъдителното нещо, което баба може да каже за някого. Обикновен. Мама пламенно се съгласи с нея.
О, Боже! Изпроводих ги навън в десет, стоях и им махах с ръка, докато татко подкара новия си форд „Кастъмлайн“, и се надявах никога повече да не се върнат. Какво щяха да си говорят за мен, за моя апартамент, за Къщата, за Фло и мадам Делвекио Шварц, когато се приберяха вкъщи, можех само да гадая. Обаче имах абсолютната убеденост, че мнението на татко за моята хазайка бе доста по-различно от мнението на мама. Обзалагам се, че старата вещица току-що бе направила така, че семейство Пурсел никога повече да не дойде на посещение в Къщата, дори и за кратко.
Онова, което ме кара да плача, е, че бях препълнена с впечатления, мнения и заключения за всичко, случило ми се през последните четири седмици, и исках да ги споделя с тях, ала все пак, в момента, в който видях лицата им, докато оглеждаха драсканиците на Фло в предния коридор, осъзнах, че не мога да ги понасям. Защо така, нали все още ги обичах до смърт? Така е, обичам ги! Но това е като да вървиш по кея, за да изпратиш един приятел, тръгнал за Англия със стария кораб „Хималая“. Стоиш там и гледаш стотиците лица, увиснали като гроздове от палубата, държиш ярко оцветената си хартиена серпантина в ръка, а влекачите дърпат кораба навътре. Той се отлепя от пристана и всички серпантини, включително и твоята, се откъсват и плуват върху мръсната вода без друга цел, освен да дадат своя принос към боклуците в залива.
За в бъдеще аз ще ходя в Бронте да ги виждам. Знам, че някъде по-рано в моя дневник написах, че никога повече няма да стъпя там, но го мислех с душата си. Тялото ми обаче ще трябва да изпълнява това задължение.