Понеделник, 4 януари 1960 година
Започнах работа тази сутрин в девет часа. „Роял Куинс“ е много по-близо до Бронте от „Райд“! Ако вървя пеша последния километър и нещо, пътуването ми с автобус е само двайсет минути.
Тъй като завърших техническия колеж, никога преди не бях идвала тук, освен в редките случаи, когато ходехме на юг на пикник или на гости на някого. Боже, какво място! Има си собствени магазини, банки, поща, електроцентрала, перачница — толкова голяма, че може да обслужва хотели, работилници, складове — всичко, което се сетите, „Роял Куинс“ го има. Говорим за истински лабиринт!
Трябваха ми цели петнайсет минути бърз ход, за да премина от главния вход до рентгеновата лаборатория покрай сгради в почти всички архитектурни стилове, които Сидни познава през последните стотина и повече години. Квадратни, с наклонени покриви, с веранди, опасани с колони от край до край, сгради от пясъчник, от червени тухли, много от онези гадни нови постройки със стъклени външни стени — сигурно беше непоносимо задушно да се работи в тях!
Съдейки по броя на хората, които подминавах, реших, че тук работят повече от десет хиляди души. Санитарките бяха опаковани в толкова много пластове колосана материя, че приличаха на зелено-бели колети! Бедните души трябваше да носят дебели, кафяви памучни чорапи и ниски, без токчета кафяви обувки с връзки! Дори Мерилин Монро не би могла да изглежда съблазнително с тези плътни непрозрачни чорапи и грозни обувки! Касинките им приличаха на два преплетени бели гълъба, имаха целулоидни маншети и яки, полите им стигаха до средата на прасеца. Дипломираните медицински сестри изглеждаха по същия начин, само дето нямаха престилки, на главите си вместо касинки носеха египетски шапки с развяващи се воали, чорапите им бяха найлонови, а обувките с връзки имаха квадратни токчета, високи пет сантиметра.
Е, аз винаги съм била известна с това, че нямам нито темперамента, нито покорството да приема подобна безсмислена полувоенна дисциплина, още по-малко пък да се съглася да бъда малтретирана от мъжкото съсловие студенти, защитаващи мъжествените си територии. Ние, лаборантките, трябваше да носим бяла униформа (стигаща под коленете), найлонови чорапи и плоски мокасини.
Сигурно имаше стотици физиотерапевти. Мразя физиотерапевтите! Искам да кажа — какво са физиотерапевтите, ако не самопревъзнасящи се масажисти? Обаче, човече, те се вземат много на сериозно и си вирят носа! Дори доброволно колосват униформите си! И всички имат самочувствие, че превъзхождат останалите, също като момчетата от някой известен хокеен отбор постоянно тичат като армейски офицери и оголват конските си зъби, докато произнасят неща от рода на „Весел ден!“ или „О, супеер!“
Добре, че излязох от къщи по-рано, за да направя тази петнайсетминутна разходка и въпреки това да пристигна навреме в кабинета на сестра Топингам. Господи, какъв тартор! Папи казва, че всички я наричат сестра Агата, така че аз също ще трябва да я наричам така — но зад гърба й. Тя е на хиляда години и някога е била медицинска сестра — все още носи колосаната си египетска шапка с воал на дипломирана сестра. Има формата на същинска круша, чак до крушовидния си акцент. „Безоообразно, безоообразно“. Напомня на круша, нали? Очите й са бледосини, студени като мразовита утрин и гледат през мен сякаш съм мръсно петно на прозореца.
— Вие, госпожице Пурсел, ще започнете в гръдното. Като за начало хубави, лесни за снимане бели дробчета, не мислите ли? Предпочитам новият персонал да мине през един период на ориентиране, като върши нещо просто. По-късно ще видим какво можете наистина да правите, да? Много добре, много добре!
Чалната патка! Що за предизвикателство, да ме праща в гръдното! Казваш на пациентите да стоят изправени и да задържат дишането си. Когато сестра Агата каза „Гръдното“, тя имаше предвид обикновените болни — онези, вървящи без чужда помощ, а не сериозно болните, които са на легло. В рентгеновото отделение има три лаборантки, които правят рутинните рентгенови снимки на гръден кош — аз и две млади стажантки. Но тъмните стаички са кът и затова рядко са свободни — трябва да промиваме снимките при максимална скорост, което означава, че ако някой се застои повече от девет минути, започват да го овикват!
Това е отделение, съставено главно от жени, което ме учуди. Наистина голяма рядкост! Рентгеновите лаборанти получават високо възнаграждение, така че мъжете смятат тази професия за своя — в „Райд“ повечето бяха мъже. Предположих, че разликата в половото съотношение в „Куинс“ се дължи на сестра Агата. Значи тя може би не е чак толкова лоша.