Харолд беше с главата надолу. Кралят на жезъла — поп спатия, както го нарече мадам Делвекио Шварц. Разбрах, че когато една карта е с главата надолу, това означава обратното на онова, което показва в правилно положение. Но защо този Харолд беше толкова важен? Нямах смелост да попитам.
Фло остави моливите си и дойде при нас. Когато мина покрай мен, тя забърса с копринената си бузка ръката ми, но вместо да се покатери върху коленете на майка си, за да суче, взе чашата с бренди и отпи от нея. Бях парализирана от изненада.
— О, нека си пийне — рече мадам Делвекио Шварц, която четеше по лицето ми като в книга. — Днес е неделя и тя знае какво следва.
— Но тя може да се превърне в алкохолик! — изписках аз. Това предизвика огромно раздразнение.
— Кой, Фло ли? Ха! — отговори с удивителна липса на загриженост майка й. — Нито картите, нито хороскопът й показват такова нещо, принцесо. Брендито не е просто питие, то е балсам за душата. — Погледна ме дяволито. — Също така поддържа апетита на човека. Ако пие други напитки или бира, ще увисне като мокър чорап на въжето!
Следващото нещо се случи толкова бързо и неочаквано, че трудно го видях. Фло скочи, захвърли полупразната чаша, от която брендито се плисна като ветрило, изтича сякаш всички дяволи бяха по петите й във всекидневната и се скри под дивана.
— А, мамка му! Харолд идва — въздъхна мадам Делвекио Шварц, като стана, за да прибере чашата, която не беше се счупила. Все още треперейки от лудостта на Фло, аз я последвах от балкона във всекидневната.
И той влезе изискано, като стар балетен танцьор. Всяка стъпка беше премерена, подчинена на някакъв модел на движение. Харолд се оказа безцветен, свит, дребен мъж към шейсетте. Гледаше към нас над ръба на очила с половин стъкла, кацнали на върха на тънкия му остър нос. Гледаше ни с вътрешна недоброжелателност. По-точно казано, злоба. Но целта на този ужасяващ поглед не беше мадам Делвекио Шварц, а аз. Не съм съвсем сигурна и не знам как да опиша нещо, с което никога преди не съм се сблъсквала, дори и от страна на някой луд пациент със склонност към насилие и убийство. Този човек ме гледаше с такава омраза, с такава жлъч и отрова, че нямам думи да ги опиша. И аз неочаквано си спомних думите на мадам Делвекио Шварц, че аз също съм дама пика. Кралицата на мечовете. Тогава през главата ми мина мисълта, че в картите тя бе видяла моята смърт. Или тази на Папи. Или на Джим. Нали всички в къщата бяхме кралици на мечовете? Тя изглежда не забелязваше, че нещо не е наред, защото избумтя като бурия.
— Това е Харолд Уорнър, Хариет. Той е моят квартирант и любовник.
Аз измърморих нещо учтиво, на което мъжът отвърна с ледено кимване на главата, сетне се обърна настрани сякаш не можеше да издържи да ме гледа нито миг повече. Ако не бях цели метър и петдесет висока, кълна се, сигурно щях да се присъединя към Фло под дивана. Бедното малко същество! Харолд очевидно му действаше по начина, по който действаше и на мен. „Той е моят квартирант и любовник.“ Ето защо всички ме питаха дали съм срещнала Харолд. Двамата напуснаха стаята, той пред нея, тя след него като овчарско куче, което пази блуждаеща овца. Както изглежда, отиваха в нейната спалня. Или в квартирата на Харолд, точно над моята всекидневна. Когато осъзнах, че няма да се върнат, легнах на пода, вдигнах дрипавия край на покривката на дивана и погледнах право в две огромни очи, светещи в полумрака като стъклени топчета, заровени в прахта по пътя. Трябваше ми малко време, за да измъкна Фло оттам, но накрая тя изпълзя като рак и продължи да се изправя, докато не се увеси с ръцете си на врата ми. Поех тежестта й, като я вдигнах на хълбока си и я погледнах.
— Е, ангелско котенце — казах, докато я галех по косата. — Какво ще кажеш да слезем в моя апартамент и да подредим моливите ти?
Така двете събрахме всички моливи от пода — трябва да бяха повече от сто и изобщо не бяха евтини детски моливи. Бяха германски с високо качество, като за художник, във всички цветове. С парите, които майка й бе дала за тях, Фло сигурно би могла да носи по една красива рокля всеки ден от седмицата.
Този следобед научих много неща за Фло. Тя не говори, поне в мое присъствие, но има ясен ум, бърз и интелигентен. Взехме кутията с гнезда за моливите и аз я помолих да извади всички зелени, които бяха вътре. След това й казах да ги подреди като градира нюансите им. Наблюдавах я как се чуди и не може да реши дали един зелено-жълт молив принадлежи към семейството на зелените. Сортирахме червените, розовите, жълтите, сините, кафявите, сивите, алените и оранжевите, и тя нито веднъж не сбърка. Не беше пресилено да се каже, че детето се забавлява, защото след малко започна да си тананика със затворена уста някаква мелодия. Приятна мелодия, неоформена от устните или езика. Фло нито веднъж не се опита да драска по моите стени, което ме учуди. Седнахме на два стола и ядохме картофена салата, настъргано зеле и тънки резени шунка, пихме лимонада, сетне легнахме заедно на моето легло и задрямахме. Когато мърдах, тя се увиваше около крака ми и се преместваше заедно с мен. Никога не съм била толкова щастлива, колкото този следобед, прекаран с Фло, защото получих усещане за нейния свят. Докато майка й, тази удивителна маса от противоречия, лудуваше в леглото на горния етаж с един много болен мъж. Какво ли правеше Фло през другите неделни следобеди? Защото тази среща с Харолд бе ежеседмично събитие, както мадам Делвекио Шварц съвсем ясно каза и показа. Десетката пика, дамата от същия цвят, смъртта.