— Всеки момент небето ще се излее отгоре ни, Хариет — каза той. — Позволете да ви закарам до вас.
Осмелих се да му се усмихна в отговор, но поклатих подчертано глава.
— Благодаря, сър, но ще се справя и сама.
— Наистина няма никакъв проблем — настоя той, сетне нададе победоносен вик, когато небесата се разтвориха и дъждът се изсипа наистина като из ведро. — Безсмислено е да чакате автобуса в този дъжд, а таксита няма на километри оттук. Нека да ви закарам у вас, Хариет.
Но аз нямах намерение да отстъпвам. Болниците кипят от клюки, те са истинско огнище на сплетни, а и ние стояхме съвсем на открито. Покрай нас постоянно влизаха и излизаха хора.
— Благодаря ви, сър — отвърнах непоколебимо, — но цялата воня на повърната бира. Предпочитам да повървя.
Вирнах брадичка и стиснах уста. Той ме изгледа за миг, сетне сви рамене и като отвори чадъра си, който имаше сребърна лента около дръжката с гравирано послание от Джефри и Марк, затича към черния ягуар. Браво, Хариет! Позна! Мерцедесът от 30-та година бе кола, която можеше да кара само някой психиатър или патолог. Ортопедите бяха ортодоксални. Когато черният ягуар мина покрай мен, зърнах бледото петно на лицето му зад запотеното стъкло и една ръка, която ми махаше. Не му отговорих. Вместо това изчаках малко, отворих чадъра си и тръгнах по дългия три мили път към Къщата. По-добре така. Много по-добре.
Понеделник, 28 март 1960
Разкъсвана между спешното отделение и готвенето, доста време нямах сили да пиша в моята тетрадка. Но тази нощ се случи нещо, което не мога да избия от главата си, така че може би, ако го опиша, ще успея да прогоня и приспя духовете и да потъна в така необходимия ми сън.
Джим ме покани на едно неочаквано гости в техния апартамент, който представлява любопитна смесица от вкусовете на превзетата кукличка Боб и грубоватата мъжкарана Джим. Знаех от самото начало, че моторът „Харли Дейвидсън“, който бе завързан с верига за дървото на Виктория Стрийт, принадлежи на Джим, така че за мен не бе изненада да открия плакати на „Харли Дейвидсън“, накачени по стените. Те винаги ме канят на техните купони, които правят редовно, но до тази вечер аз устоявах на изкушението — да си призная честно от чиста страхливост. Просто не мислех, че искам да общувам прекалено отблизо с група жени, повечето от които носеха мъжки имена — Франки, Били, Джо, Робо, Бърт и така нататък. Обичам Джим и Боб, защото са част от Къщата, а и мадам Делвекио Шварц ми обясни най-сериозно, че лесбийството е тежка участ, паднал им се е тежък ред за копане (нейните метафори винаги са били чудесни, но никога не знам кога си прави майтап с мен, старата вещица!). Когато тази вечер Джим ме покани да отида, разбрах, че съм поставена на изпитание, ето защо се съгласих.
За моя голяма изненада там беше и Тоби. Също така и Клаус. Обаче мадам Делвекио Шварц липсваше. Имаше още шест жени, които не познавах. Едната, която ми бе представена като Джо, е адвокат, всъщност съдружник в адвокатска кантора. Това е страхотно, да се изкачиш на върха на правната професия, облечен в пола. Или по-скоро в елегантен костюм. Престани, Хариет! Не е време за отклонения! Мисля, че тези мои безполезни бележки са породени от желанието ми да избегна излагането на повода за тази среща на хартия.
Главните актьори в драмата не присъстваха — Франки и Оливия. Подразбрах, че Франки е нещо като идол за лесбийките — много динамична, енергична и привлекателна особа, както и много мускулеста. Тя съвсем отскоро се събрала да живее с Оливия, която е само на деветнадесет, много красива и от баснословно богато семейство. Когато бащата на Оливия открил, че дъщеря му е със сексуални отклонения, той не само подскочил до тавана от ярост, но решил да й даде един добър урок. Така че дръпнал конците тук и там. Франки и Оливия били отвлечени от пътеката, където разхождали кучето си, и заведени в килия в полицейски участък някъде във външния пояс на Сидни. Там били изнасилвани нонстоп от дузина момчета в синьо цяла нощ и тази сутрин на разсъмване били захвърлени на пътя край гарата „Милсън Пойнт“, заедно с мъртвото им куче. И двете бяха в болница „Матер“, жестоко пребити и наранени.
Седях и се чувствах толкова зле, че мислех да се извиня и да отида да изхвърля обяда си, но гордостта стисна гърлото ми и не ми позволи. След един поглед към мен Тоби се премести от другия край на стаята и седна на пода, като мушна ръката си, за да хване моята. Вкопчих се в нея като зловещата смърт. Джо адвокатката говореше за предприемане на правни действия, но Робо поясни, че Франки отказала да даде показания, а бедната малка Оливия щяла да бъде преместена в отделението за остри психични страдания в „Розел“ веднага след като станела достатъчно устойчива, за да бъде изписана от „Матер“.