— Вие сте гадни кучки! Защо не гледахте какво става? — развика се той. — Този човек щеше да пукне, защото прекалено късно се обадихте за помощ! Глупави прости кучки!
Крис бутна касетата, която държеше, в ръцете ми и отиде до вратата.
— Най-любезно ви моля да ме придружите до офиса на сестра Топингам, докторе — произнесе с невъзмутим, леден тон тя. — Ще ви бъда благодарна, ако повторите онова, което току-що казахте, пред нея.
Една минута по-късно влетя старшата сестра на спешното, очите й щяха да изскочат от орбитите.
— Аз го чух! — извика тя. — О, той е истинско копеле, този доктор Майкъл Добкинс!
Младшата лаборантка изтърча към неврохирургията с рентгеновата снимка, а аз нямах пациент, който да ме очаква, така че загледах старшата сестра, а в главата ми се породиха няколко идеи.
— Те се познават, нали? — попитах. — Крис и доктор Добкинс, имам предвид. — След като двете с Крис си споделяха, предполагах, че е запозната и с тайните й.
— Със сигурност — отвърна мрачно и намусено старшата. — Преди осем години, когато Добкинс бе младши резидент, двамата бяха така погълнати един от друг, че Крис се смяташе едва ли не за сгодена. След това той неочаквано я изостави, без каквото и да е обяснение. Шест месеца по-късно се ожени за една физиотерапевтка, чийто баща е директор на компания, а майка й работи в „Комитета за черните и белите“. Тъй като бе все още девствена, Крис не можеше дори да го заплаши, че ще го съди за неизпълнение на дадено обещание.
Така значи, такава била работата.
Крис се върна със сестра Агата и доктор Майкъл Добкинс и аз трябваше да разкажа моята версия за инцидента, която се покриваше напълно с тази на Крис. В резултат на моето свидетелстване главният лекар на болницата, главният на клиниката и старшата сестра се появиха точно в този ред и аз трябваше да повторя историята пред тези три много намръщени лица, изразяващи неодобрение. Крис бе обвинила доктор Добкинс в непрофесионално поведение, главно в употребата на непростими епитети по адрес на женския персонал. Хирурзите го правеха в операционните постоянно, но на тях им бе позволено да имат своите малки недостатъци. Доктор Добкинс, който бе най-обикновен старши регистратор, би трябвало да следи за чувствата и поведението си.
Най-лошото от всичко бе, че подобен инцидент въобще не би трябвало да се случва. Ако Крис беше навела главата си и бе оставила бурята на местно ниво — можеше да натика Добкинс в ъгъла и да го изкълве заради лошите му маниери, — тогава горните, висшите етажи нямаше да се намесят. Но тъй като вече скандалът се бе разразил, тя всъщност включи един прожектор от милион вата, който непрекъснато осветяваше работата ни и поставяше нашата честност под съмнение.
Но до края на следобеда не ние, а доктор Добкинс бе изправен на подсъдимата скамейка. Пациентът наистина бе изпаднал в кома — в мозъка му се бе получил оток, при което жизненоважни центрове в мозъчната основа са били притиснати от заобикалящите ги кости, — но гигантският хематом под обвивката на мозъка е бил успешно аспириран в неврохирургията и пациентът бе оцелял благодарение на близостта на спешното отделение и животоспасяващата апаратура. Присъдата, издадена от висшата власт и стигнала до нас благодарение на сестра Агата, бе, че ние не сме обвинени в неизпълнение на задълженията си.
Крис си тръгна с изражение, каквото сигурно е имала Жана д’Арк на кладата, като ме остави да довърша онова, което бе останало от този наистина ужасен ден.
Беше почти девет часът, когато се огледах за такси на Саут Доулинг Стрийт. Нито едно. Така че тръгнах пеша. На светофара на Кливланд Стрийт видях лъскав черен ягуар да се плъзга покрай мен до тротоара. Вратата от страната на пътника се отвори и господин Форсайт каза:
— Изглеждате много изморена, Хариет. Искате ли да ви закарам до вас?
Аз захвърлих всякаква предпазливост. Направо я пратих по дяволите и подскочих.
— Сигурно Господ ви праща, сър! — възкликнах, като се мушнах на кожената седалка.
Той се усмихна ослепително, но не отговори нищо. Обаче на следващото кръстовище автоматично зави по Фландърс Стрийт и аз осъзнах, че няма никаква представа къде живея.
Така че трябваше да се извиня и да му кажа, че живея в края на Потс Пойнт на Виктория Стрийт. Как не те е срам, Хариет Пурсел! Какво стана с Кингс Крос? Защо го излъга? Той от своя страна ми се извини, че не ме е питал къде живея, зави по Уилям Стрийт и тръгна в обратна посока.
Когато се потопихме във визуалната какофония от неонови светлини, казах:
— Хм, всъщност аз живея в Кингс Крос. Австралийската кралска Флота притежава напълно и изцяло Потс Пойнт.