Опитах се да му кажа всичко това, когато предложи да ме заведе на филм в театър „Савой“. Думата, която използвах, не бе депресиращи, а тъпи.
— Голямата литература и големите филми не са тъпи — отвърна назидателно той.
Предложих му да измъчва душата си на воля в „Савой“, докато аз отида в кино „Принц Едуард“, за да гледам един глупав уестърн, но той ме изгледа с такова изражение на лицето, което, от дългия си опит с него знаех, предшестваше лекция — нещо средно между нравоучение, проповед и реч, така че се предадох и отидох с него в „Савой“, за да гледам „Жервез“. Било по Зола, обясни ми Дейвид, когато излязохме. Чувствах се като изстискан парцал за съдове, което не е никак лошо сравнение, като се има предвид къде се развиваше действието във филма. Показаха ни викторианска версия на една гигантска пералня. Героинята беше млада и хубава, но нямаше нито един мъж, който да си заслужаваше да го погледнеш — всички бяха дебели и плешиви. Мисля, че след време Дейвид също ще оплешивее, косата му вече не е така гъста, както когато го срещнах.
На връщане той настоя да вземем такси, макар че аз бих предпочела да се разходим надолу по кея и да се качим на автобуса. Щеше да бъде много по-освежаващо. Но той винаги взема такси, което освобождава пред къщи, сетне ме изпраща в страничната алея, където в тъмното слага едната си ръка на кръста ми и мляска устните ми с три целувки, толкова благочестиви, че дори папата не би се осмелил да ги обяви за грях. После гледа след мен, докато стигна благополучно до задната врата, и изминава четирите квартала до собствения си дом пеша. Дейвид живее с овдовялата си майка, макар че си е купил многостайно бунгало в Куджи Бийч, което дава под наем на едно семейство нови заселници от Холандия — много чисти, „истински холандци“, както ми каза. О, Боже! Течеше ли въобще някаква кръв във вените на Дейвид? Той никога, нито веднъж не докосна гърдите ми с пръст, да не говорим за ръка. За какво ли ги имах?
Големите ми братя стояха вътре, правеха си чай и си умираха от смях при вида на сцената, която се разиграваше навън.
Тазвечерното ми желание: Да успея да спестявам по петнайсет лири на седмица от новата си работа и да събера достатъчно до началото на 1961, за да отида на двугодишна работна ваканция в Англия. Тогава щях да се отърва от Дейвид, който за нищо на света нямаше да напусне своята гадна мишка в клетка, на която й растеше гаден оток.
Четвъртък, 7 януари 1960
Моето любопитство относно Кингс Крос ще бъде задоволено в събота, когато ще вечерям с Папи у тях. Обаче няма да кажа на нашите къде точно живее тя. Просто ще им съобщя, че е някъде в края на Падингтън.
Тазвечерното ми желание: Кингс Крос да не се окаже голямо разочарование.
Петък, 8 януари 1960
Миналата нощ имахме малък проблем с Уили. Беше типично в стила на мама, която преди време настоя да спаси това малко бебе какаду, което намери на Мъджи Роуд, и да го отгледа. Уили беше мършав и нещастен, направо на умирачка, така че мама започна да го храни с капки топло мляко, подобрено с лечебно бренди три звезди, което пазехме за смешните малки пристъпи на баба ми. След това, понеже човката му не бе достатъчно твърда, за да чупи семената, тя му приготвяше овесена каша, също поръсена с бренди. Така Уили порасна и стана прекрасен, великолепен, дебел бял екземпляр с жълт гребен и изцапани със засъхнала овесена каша гърди. Мама винаги му даваше кашата с бренди в паничката с рисувани зайчета, която имах, когато бях малка. Но вчера тя случайно счупила паничката, така че сипа вечерята му в друга, зелена като жлъчка. Уили хвърли един поглед, избута недокоснатото ядене встрани и изпадна в истерия — започна да пищи без прекъсване с толкова високо горно до, че всички кучета в Бронте се разлаяха, а татко бе посетен от „момчетата в синьо“, които пристигнаха с фургона си за прибиране на престъпници.
Смея да кажа, че вследствие на всички изминали в четене на криминални романи години моето детективско чувство се бе изострило, така че, след една ужасна нощ, прекарана с крещящия папагал и хилядите лаещи кучета, стигнах до прозрение и осъзнах два факта. Първият бе, че папагалите са достатъчно интелигентни, за да различат една чинийка с бягащи по ръба й зайчета от друга, с цвят на зелена жлъчка, и вторият — че Уили бе заклет алкохолик. Когато видя непознатата му паничка, той бе направил заключението, че му спират кашата с бренди, и бе изпаднал в ужас — оттук и врявата.
Мирът в Бронте най-накрая бе възстановен, след като на другия ден взех едно такси в обедната си почивка и отидох в града, където купих нова паничка с бягащи зайчета. Трябваше да купя и чашката — цели две лири и десет! Но Гевин и Питър са добри момчета, нищо че са ми братя. Всеки от тях ми даде една трета от тази сума, така че джобът ми не олекна прекалено драстично. Глупава история, нали? Но мама толкова много обича тази птица.