— Не беше необходимо.
— Искаш да кажеш, че официално не сте били женени?
— Това е добър начин за изразяване. — Тя напълни отново чашите.
— Но си била омъжена за господин Шварц.
— Да. Смешно е, нали? Но най-вече съм женена за Фло. Бях вече прехвърлила онази възраст. Знаеш ли, годините минават и неочаквано усещаш, че ти е малко студено без съпруг, който да ти топли краката.
— Беше ли господин Шварц като господин Делвекио?
— Напълно различен, принцесо, абсолютно различен. Така и трябва да е. Никога не повтаряй грешките си! Никога не избирай един и същи тип мъже. Разнообразието е подправката на живота.
— Беше ли господин Шварц хубав?
— Да, в поетичен аспект. Тъмни очи и много светла коса. Красиво лице, свежо и младо. Фло доста прилича на баща си.
Една приятна мъгла започна да пълзи в мен. И вероятно заради нея, както гледах мадам Делвекио Шварц, неочаквано видях как е изглеждала преди трийсет или четирийсет години. Не красива, нито дори хубава, но силно привлекателна. Мъжете сигурно са падали, когато са се качвали върху нея, както сър Едмънд Хилари на връх Еверест.
— Ти обичаше ли господин Шварц? — попитах.
— Да. Човек винаги обича онези, които не доживяват до дълбока старост — рече нежно тя. — Господин Шварц не доживя до преклонна възраст. Той беше двадесет и пет години по-млад от мен. Прекрасен еврейски джентълмен.
Аз зяпнах.
— Нима е умрял?
— Да. Просто една сутрин не се събуди. Наистина хубав начин да си отидеш, принцесо. Слабо сърце, беше заключението на докторите. Може би наистина беше така. Но картите казаха, че ако не бе станало така, щеше да стане по друг начин. Да го блъсне автобус или да го ужили пчела. Човек не може да избяга от старата вещица с косата, когато му дойде редът.
Аз отместих чашата си встрани.
— Ако не си отида сега, ще започна да си плета езика. — Тогава се сетих за още един въпрос. — Харолд те нарече Делвекио. Но това не е твоето кръщелно име. Какво е то, ако смея да попитам?
— Да наричаш първото име кръщелно е доста забавно, след като по-голяма част от хората по света не са християни, нито кръстени — рече усмихвайки се тя. — Изоставих мойто кръщелно име преди цяла вечност. Моята магия е в Делвекио Шварц.
— А моята магия в Хариет Пурсел ли е? — попитах. Тя ме потупа по бузата.
— Точно така, принцесо. — Протегна се. — О, какво облекчение! Без шибания Харолд!
Слязох по стълбите долу, строполих се на кревата си и спах два часа. Когато се събудих, се чувствах отлично. Днес научих куп неща за моята хазайка. Фло? Продукт на хормони? По дяволите! Не я попитах!
Сряда, 11 май 1960
Бедният старец бе докаран късно този следобед със счупвания на двата крака точно под таза. Жертва на един от онези неочаквани, ненормални инциденти, които въобще не би трябвало да се случват. Той си вървял, зает със собствените си мисли и работа, когато някакъв бетонен блок се откъртил и паднал от корниза на стара фабрика. Ако го беше ударил, от него нямаше да остане много за събиране, но онова, което всъщност бе го ударило, било железен лист, откъснал се от блока, който смазал краката му, сетне отскочил и го освободил, което позволило на „Бърза помощ“ да го докара в „Куинс“. За него, разбира се, нямаше надежда, не и на неговата възраст. Осемдесет години.
Точно се бях върнала от помещението, определено за женския персонал в нашето отделение, когато сестра Хърбърт от нощната смяна ме хвана за ръката и ме попита дали съм заета. Казах, че не съм.
— Виж, тук е истинска кланица и всяка минута ще дойдат още сестри, но имам нужда от някой по-печен, който да разбере какво вълнува бедния старец от седма стая. Ужасно нещастен е, не може да се успокои, а аз не искам да си отиде нещастен. Направихме каквото можем — най-вероятно още тази нощ ще се срещне със Създателя си, но въпреки това продължава да плаче за някоя си Марселина. Не мога да понеса мисълта, че не сме облекчили последните му минути, а няма възможност да отделя нито един човек да поговори с него. Казва, че няма семейство, нито роднини. Ох, той е в пълно съзнание! Би ли поговорила с него заради мен?
И изчезна. Мястото наистина беше истинска кланица.
Старецът бе изключително чист. Бяха свалили изкуственото му чене, така че ми се усмихна беззъбо, като стисна ръката ми. Системите, маркучите, мониторите изглежда не го притесняваха. Единственото, за което мислеше бедният, беше Марселина. Неговата котка.
— Няма да мога да я нахраня — оплака се той. — О, Марселина! Кой ще се грижи за моето ангелско котенце?
Думите ме удариха така, все едно отгоре ми се изсипа цял тон тухли. Нарече я ангелско котенце!