Сърцето ми винаги се свива и ме боли за старите и забравени от Бога и света хора — има толкова много такива в стария град. Живеят в тъжните, изоставени къщи между „Роял Куинс“ и Крос. „Пълен пансион. Само за мъже“, гласят ръчно изписани табели и нещастници като моя беден старец доживяват съществуването си в някоя празна, малка стая. Пропити с достойнство и миризма на мазни парцали или на алкохол. Хранещи се в безплатни трапезарии за бедни, примирени със самотата си. И ето че един от тях умираше пред очите ми и нямаше кой да се погрижи за неговото ангелско котенце.
Една сестра пристигна след около пет минути и двете успяхме да го убедим, че аз ще нахраня котката му и ще се грижа за нея, докато той се прибере у дома си. Веднага след като ни повярва, старецът затвори очи и се отнесе доволно нанякъде.
Взех назаем платнената пазарска торба на Крис и цял набор безопасни игли, отидох на Фландърс Стрийт, намерих къщата, почуках. Когато никой не ми отговори, натиснах входната врата и започнах да чукам на всяка врата подред. Очевидно нямаше хазаи, защото никой не ми обърна внимание. Един старец с признаци на треска и достатъчно алкохол в дъха, от който ми се завъртя главата, ме упъти към задния двор. Малък правоъгълник, пълен с боклук. И там, върху скелета на газова печка стоеше ангелското котенце на стареца. Една мършава, с козина като на костенурка котка, която жално мяукаше насреща ми. Вдигнах ръка.
— Марселина? Ти ли си Марселина?
Тя скочи и дойде да се потърка в крака ми, като мъркаше високо.
Когато сложих торбата на Крис на земята и вдигнах единия й край, за да направя отвор, котката спокойно и безропотно влезе вътре, а докато я закопчавах със секретните игли, продължи да мърка. Така че я занесох у дома без проблеми, с изключение на опасението ми, че мадам Делвекио Шварц няма да позволи да я задържа. Никой друг нямаше домашен любимец, освен Клаус, който гледаше две папагалчета в клетка и ги пускаше да летят из стаята.
Тя обаче знаеше какво има в пазарската чанта, макар че котката в нея нито мърдаше, нито мяукаше. Как тогава знаеше? Защото го бе видяла в картите и кристалното кълбо.
— Запази я, принцесо — рече и махна с ръка.
Не й казах, че Марселина е ангелско котенце. Така занесох животното вкъщи като знак. Предзнаменование.
Когато отворих торбата, Марселина бе на дъното, със свити под нея лапички. Дремеше. Може би бедният старец имаше някаква причина да бъде толкова привързан към единственото живо същество в живота си. Марселина беше специална. Нахраних я с пушена змиорка, която тя погълна лакомо, а когато й посочих частично отворения прозорец, тя ме загледа тържествено, сетне се покатери на него, скочи на перваза и изчезна навън.
Чудех се дали на сутринта щях да имам котка?
Четвъртък, 12 май 1960
Да, все още имам котка. Когато се събудих, Марселина се бе свила на пода до леглото ми. Вдигнах я и я изследвах много внимателно за бълхи, рани, краста, но тя се оказа толкова чиста, колкото бе стопанинът й. Само дето беше много мършава, вероятно защото той не е можел да си позволи да я храни обилно. Закусихме заедно бъркани яйца с препечен хляб — тя наистина не бе лакома. Обаче обича каймака на млякото. Благодарение на него сигурно ще сложи малко повече месце отгоре си. В Къщата не е проблем да държим прозорците си отворени. За да стигне човек до задния двор трябва да изкачи осемнайсетметровата скала. Макар че защо ще трябва да се напъва, когато предната врата винаги е отворена?
Моят беден старец се бе срещнал със Създателя си по същото време, по което аз си присвоих неговото ангелско котенце от къщата на Фландърс Стрийт.
Тъй като трябваше да заведа Марселина на ветеринар, за да я провери за глисти и може би да я стерилизира, запазих пазарската торба на Крис и й подарих друга — по-нова и по-хубава, която купих на път за работа.
Събота, 14 май 1960
Ще повярвате ли? Дейвид Мърчисън се появи малко след като се върнах от ветеринаря. Бедният старец сигурно бе изхарчил всичките си пари, защото ветеринарят каза, че котката е стерилна. Трябваше да платя само за таблетки за глисти плюс няколко инжекции за котешка треска. Струваха цели четири лири! Така че, когато Дейвид се появи на прага ми, мисълта ми бе заета с моята скъпа котка и колко доходна работа имат ветеринарите.
Когато видя Марселина, свита в скута ми, той потръпна и не направи опит да дойде по-близо от далечния край на камината, където бях пуснала газовата печка (още парички!), но нямаше как — зимата чукаше на вратата и в стаята бе студено.
— Откъде си взела това животно? — попита ме с очевидна погнуса Дейвид.