Този уикенд Папи отново си бе вкъщи. Жената на Езра се оказала отвратително неотстъпчива, обясни ми тя, когато я поканих да похапнем и да се запознае с Марселина.
— Със седем деца, не съм изненадана — казах, като сложих задушеното телешко на масата, така че да си вземаме колкото ни се иска. Забелязах, че Папи се намръщи и започна да избира моркови и картофи, оставяйки месото настрани.
— Ей, какво правиш? — попитах.
— Езра е противник на яденето на месо. Животните на полето са невинни същества, които подлагаме на ужасни мъки в кланиците — обясни ми тя. — Човек не бива да яде месо.
— Е, това вече са пълни глупости! Човекът е започнал като ловец и нашите венци са целите в зъби, за да разкъсваме месото, както и да стриваме растенията! — възразих ядосано аз. — Кланиците се контролират от правителствени чиновници и всички животни, които отиват там, не биха съществували, ако не ги ядяхме. Кой е казал, че морковът, който в момента си заета да дъвчеш, не е изпитал ужасно мъчение, когато е бил изваден от почвата, обезглавен, изтъркан безмилостно, за да бъде почистен, жестоко нарязан на парчета и сетне сложен цял ден да къкри, докато му излезе душата? И всичко това е нищо в сравнение със съдбата на картофа, който ядеш с наслада — не стига, че го обелих, ами взех един остър нож, забих го дълбоко в плътта му и му извадих очите! Задушеното е полезно за теб, виж се колко си слаба, сигурно вече си изгорила всичките протеини в тъканите си. Яж! При това много!
О, Боже! Превърнала съм се в сърдита и свадлива кавгаджийка! Но моето ожесточено изявление все пак подейства. Папи си сипа от задушеното и си хапна с удоволствие от него, достатъчно, че да забрави скъпия глупак Езра.
За щастие, тя хареса Марселина, която също я хареса дотолкова, че се покатери в скута й и замърка. След това аз я подпитах, за да събера малко повече информация за Езра, и научих някои наистина много интересни факти, като например за това как успява с професорската си заплата да издържа жена и седем деца, както и да плаща за апартамента в Глеб, като същевременно си купува тези забранени от закона и следователно много скъпи наркотици. Наистина е шеф на катедра, но академиците не са платени така добре, както директорите, защото интелектуалният труд не е оценяван еднакво с правенето на пари. Заплатата му, както каза Папи, отивала цялата за семейството. Но той пишел книги, предназначени за широката публика, и приходите от тях заделял за себе си. О, колкото повече научавах за него, толкова по-малко ми харесваше този човек. Абсолютно, тотално, напълно егоистично копеле.
От друга страна, Папи е толкова щастлива, а всеки ден, през който е щастлива, е още един ден, в който не е нещастна. Тя не притежава дори грам практичност, но не може всички да бъдат като мен. Нали?
Събота, 28 май 1960
Едно животно вкъщи винаги е добра компания. Днес бе една от най-спокойните ни съботи. Джим и Боб отпрашиха към Сините планини с мотора си, Клаус отиде в Боврал, Чикър и Мардж от приземния апартамент изобщо не се чуват — сигурно спят след снощния гуляй. Тоби е излязъл със скицника и акварелите си на някакво място в Айрън Коув, което му е хванало очите, а мадам Делвекио Шварц има работа с цяла кавалкада от клиентки със сини коси (те обичат да идват в събота). Папи е някъде в страната на мечтите в Глеб. Харолд е тук, разбира се. Не знам какво прави, когато не преподава в училище, но със сигурност не е излязъл. Мадам Делвекио Шварц пере и неговото пране, когато пере своето, така че единствените места в къщата, където съм сигурна, че няма да го срещна, са пералнята и задният двор. Откъм стаята му никога не се чува нито звук, макар че е точно над мен — нито музика, нито тропане, а когато излязох навън и вдигнах глава, за да погледна към прозореца му, видях, че щората е пусната. Все пак през цялото време го усещам някъде в подсъзнанието си. Това обикновено става, когато се качвам горе, за да си взема душ, но през последните няколко седмици забелязах, че ако се кача, за да посетя някого, както и когато слизам, ми се струва, че чувам шепота на боси крака зад мен. Обръщам се, но няма никой. Но ако отивам да посетя мадам Делвекио Шварц, той винаги е пред вратата й, когато си тръгвам. Не мърда, не диша, не шава, само ме гледа.
Трябва да бе около шест вечерта, когато някой почука на вратата ми. Дните силно се скъсиха, така че около шест вече е тъмно, и аз пускам резето от вътрешната страна на вратата ми, особено когато задните помещения на Къщата са празни. Още по-сериозно доказателство за моята увеличаваща се параноя е фактът, че забих няколко големи пирона в перваза на прозореца, което позволява да го държа отворен, но не достатъчно широко, та някой по-дребен и тънък натрапник да се промъкне в стаята ми. В Сидни не е толкова студено, че да си затваряш прозореца дори през зимата, няма вятър, нито дъжд, който да бие по страничния открит пасаж, а през лятото съм на сянка и в стаята ми не влиза много слънце. Ако съм вътре и голямото резе е пуснато, се чувствам в безопасност. Когато мисля за това, ме побиват тръпки. Този ужасен дребен човек от горния етаж води психологическа война срещу мен и заради моя ужас и проява на страхливост успява да надделее. По някакъв начин я печели. Не мога да кажа нищо на никого — когато се оплаках на Тоби, той се отнесе с пренебрежение. Нарече ме параноичка и толкоз.