— Не в Челси, сър — възразих любезно. — Нямам подходящ гардероб за подобно място. Имате ли нещо против „Бохеми“, малко по-нагоре по тази улица? Яйца по руски и ростбратен „Естерхази“ за десет шилинга.
— Където ти пожелаеш — отстъпи той. Изглеждаше сякаш от раменете му е паднал огромен товар. Остави чашата и се изправи, като върна Марселина обратно на стола. — Сигурен съм, че ще ти трябва малко време — произнесе с любезността, с която беше известен на цялата болница, — така че ще те чакам в колата си отвън. — Когато отиде до вратата, спря. — Трябва ли да отида преди теб и да направя резервация?
— Това не е необходимо, сър. След малко ще дойда — отвърнах и затворих вратата след него.
С Нал наистина бях поела риск, но онова, в което възнамерявах да се впусна сега, вероятно нямаше да свърши като приятелско краткотрайно отдаване или задоволяване на собствените ми желания. Това не бе в природата на Дънкан Форсайт, можех да го видя и без помощта на мадам Делвекио Шварц и нейните карти. О, по дяволите! Какво ни кара сами да объркваме живота си и да го превръщаме в истинска каша? Би трябвало учтиво да го отпратя, знаех го отлично. Но аз просто нямам силен характер. Да, сестро, това съм аз. Не опитна възрастна жена, а аз. Така че облякох новия си зимен костюм от розов туид, напъхах краката си в обувките с най-високите токчета, които притежавах — нямаше опасност да се извися над него! — и потърсих единствения си чифт ръкавици. Те бяха бели и памучни, а не от подходящата ярешка кожа. Върху главата си не търпя шапки. Те са напълно безполезни, особено при коса, страдаща от епилепсия, като моята.
В „Бохеми“ ядохме яйца по руски и ростбратен „Естерхази“, без да си кажем нито дума. Той обаче настоя за бутилка искрящо бургундско вино, което почти удвои цената на вечерята ни. Господин Кренци ни обслужи лично, а когато Дънкан Форсайт остави една чисто нова синя банкнота от пет лири на масата и му каза да задържи рестото, едва не припадна.
Излязохме навън и тръгнахме пеша. Когато пред нас се появиха очертанията на девическото училище „Сейнт Винсънт“, аз разсеяно тръгнах да пресичам улицата, без да обърна внимание на движението, а той посегна и сграбчи ръката ми, за да ме спре. Докосването му ме паникьоса, блъснах се слепешката в едно дърво и се озовах облегната върху него с Дънкан пред мен. Чух задъханото му дишане, сетне почувствах устата му да се плъзга по бузата ми и затворих очи, усетих устните му и се притиснах към тях с яростно задоволство, многократно усилено от страховете ми за бъдещето. След това му подсказах с поглед и жест да влезе в Къщата. Светлините бяха запалени, сякаш бяха против нашето завръщане, а Марселина ни гледаше от стола, прозявайки се в розово.
Главата му бе отметната назад, зениците на очите му бяха все още разширени от тъмнината на нощта, а дишането му бе накъсано, все едно че е тичал. О, изглеждаше толкова жив! Знаех, че щеше да плати висока цена за това, което предстоеше да направим, затова трябваше да направя всичко, което бе по силите ми, да си заслужава.
Любих го с кожа, с устни и пръсти, деликатно и нежно, силно и страстно. Беше прекрасно да бъда отново с мъж, особено с този мъж. Нал беше учебник, експеримент, безгрижна и без дълбоки сърдечни вълнения връзка, комбинация от начало и край. Но Дънкан Форсайт имаше значение. Нямаше да мога да го отделя от живота си. Изпълваше ме с чувства! Целувах ръцете и краката му, яздих го, докато гърбът му се изви в дъга между хлъзгавите ми бедра, обгръщах го с ръце и крака и се борих с него, мускул срещу мускул, воля срещу воля, докато неговата по-голяма сила ме надви и събори.
Той остана малко след единайсет, мисля, че напълно и изцяло бе загубил представа за времето, след което неочаквано стана от леглото и ме загледа.
— Трябва да вървя — каза. Нищо повече, но когато се облече и използва моя гребен, за да среше косата си пред огледалото ми, се върна при мен, наведе се и докосна с бузата си моята. — Може ли да дойда утре към четири?
— О, да — отговорих.
О, да. Мисля, че съм влюбена. В противен случай защо бих позволила това да се случи?
Неделя, 29 май 1960
Преди да дойде времето да се кача в два часа при мадам Делвекио Шварц за редовната ни среща в неделя, вече се бях видяла с Тоби. Нямах представа, че новините се разпространяват толкова бързо, но той знаеше, а как би могъл да научи?
— Ти си глупачка — каза ми, а очите му бяха по-скоро червени, отколкото кафяви. — Дори по-голяма глупачка и от Папи, ако това е възможно.
Не си направих труда да му отговоря, просто минах покрай него и влязох във всекидневната на мадам Делвекио Шварц.