— Кралят на пентаграмите е тук — осведоми ме тя, докато сядах и посегнах да взема чашата си с бренди.
— Не вярвам — казах и отпих доста сдържано. Най-добре да внимавам и да не бързам, господин Форсайт щеше да се върне след няколко часа. — Как е възможно новините да се разпространят толкова бързо?
— Фло — отвърна просто тя, като измъкна нашето ангелско котенце и го сложи на коленете си. Фло ми се усмихна, но тъжно, сетне скочи от скута на майка си и отиде да драска по стената.
— Не те ли притеснява, че е женен? — попита моята хазяйка, подавайки ми пушена змиорка и хляб.
Помислих, сетне свих рамене.
— Всъщност, май съм доволна, че е женен. Не съм сигурна какво искам, но поне знам какво не искам.
— И какво не искаш?
— Да се настаня в някоя елегантна къща и да играя ролята на госпожа докторшата.
— Много правилно — усмихна се мадам Делвекио Шварц. — Картите сочат, че за теб няма никаква надежда да живееш в някое скъпо предградие, Хариет Пурсел.
— А ще живея ли в Кингс Крос? — попитах на свой ред. Но отговорът й беше неясен.
— Зависи какво ще се случи с това — и посочи кристалното кълбо. Аз го загледах с любопитство и с повече внимание отвсякога. Той не беше без дефекти, макар че нямаше пукнатини или мехурчета. Само петна като облаци, като мъглата, която скрива звездите в нашето южно небе. Кълбото лежеше в черна ебонитова поставка, която бе вдлъбната, за да поеме огромната топка и тя да се задържи в нея. Вдлъбнатината имаше диаметър най-малко двайсет сантиметра и аз забелязах, че прегъната черна тъкан покрива ръба на поставката. Да, тази тъкан сигурно смекчаваше допира на кристала до твърдата ебонитова подложка, за да не се драска. Бях виждала кварцов кристал в Кралската библиотека „Мерск“ и знаех, че притежава „мека“ твърдост. Кварцът е неподходящ за бижутерийни камъни, но може да бъде гравиран и идеално полиран. Защо тя каза тези думи? Бяха многозначителни, но какъв бе смисълът в тях?
— Всичко зависи от онова, което ще се случи с кълбото — повторих думите й аз.
— Точно така. — И нищо повече. Значи възнамеряваше да остане тайнствена и загадъчна.
Опитах отново, като зададох въпроса съвсем безразлично.
— Чудя се кой пръв се е сетил да закръгли едно кристално парче във вид на топка и да го използва, за да гледа в бъдещето?
— О, може да не е в бъдещето. Може да е в миналото. Не знам, но кристалните топки са били стари още по времето, когато великият Мерлин е бил дете — отговори мадам Делвекио Шварц, отказвайки да бъде измамена.
Тръгнах си малко по-рано, за да си бъда в моя апартамент, когато пристигне господин Форсайт, но има неща, които няма да се променят просто защото той съществува. Фло щеше да дойде при мен за два часа и той можеше или да я хареса, или да се примири с нея.
Мадам Делвекио Шварц се поколеба, но аз настоях. Когато се появеше Харолд, моето ангелското котенце щеше да слезе долу с мен.
Харолд стоеше навън в тъмнината. Чакаше. Очите му бяха пълни с омраза. Аз не му обърнах внимание и тръгнах към стълбите.
— Блудница! — просъска шепнешком той. — Курва!
Господин Форсайт дойде навреме. Бяхме на пода с Фло и нейните моливи, защото тя отказа да си играе, с каквото и да е друго. Бях донесла от Бронте някои от моите стари играчки, една кукла с пълен гардероб дрешки, мъничко колело с три колела, дървени кубчета с букви от азбуката върху всяка от страните. Но тя дори не ги поглеждаше. Винаги си играеше с моливите си.
— Вратата е отворена! — извиках.
Така че първото нещо, което горкият човек видя, когато влезе, бе приятелката му да си играе на земята върху тъканата шарена черга с едно четиригодишно дете. Лицето му се промени, не можах да не се разсмея.
— Не, не е моя — успокоих го, станах и отидох при него, за да обвия с ръцете си врата му. Наведох главата му надолу, за да притисна устните и носа си към бялата като сняг коса на слепоочията му. Миришеше хубаво, на скъп сапун, и не плескаше чудесната си коса с модния брилянтин. Хванах ръката му и го заведох при Фло, която го гледаше без никаква следа от страх и веднага му се усмихна.
— Това е Фло, дъщерята на хазайката ми. Аз я гледам всяка неделя от четири до шест, така че, страхувам се, ще можем само да си поговорим. Ако не бързаш, разбира се.
Той клекна и погали Фло по косата, усмихвайки й се.
— Как си, Фло?
Ортопедите имат подход към децата. Винаги са много добри и мили с тях, защото голяма част от техните пациенти са деца, но колкото и да опитваше, Дънкан не успя да накара Фло да проговори.
— Изглежда е няма — казах, — макар майка й твърди, че двете си говорят. Може да си скептично настроен, но един приятел и аз смятаме, че тя общува с майка си без думи. Нещо от сорта на телепатия.