Минаха пет седмици, откакто Дънкан почука на вратата ми с поканата за вечеря в Челси, и той се промени. Към по-добро, смея да се полаская сама. Смехът му стана по-искрен и тъмните, блатистозелени очи вече не са тъжни. Всъщност външният му вид се подобри дотолкова, че старшата от спешното отбеляза мимоходом, как винаги е знаела, че господин Форсайт е хубав мъж, но никога не била забелязала колко красив е всъщност. Той разцъфтя, просто защото някой го оценяваше като мъж. За разлика от печените женкари и донжуановци Дънкан не осъзнаваше своята привлекателност за жените, затова си мислеше, че да ме спечели, е истинско чудо.
Както и да е. Докато Кати Форсайт не научеше за мен, се надявах всичко да си остане както си е. Само дневникът ми страда, но това е съвсем незначителна цена за любовта и компанията на един много желан от мен и страшно готин мъж.
Петък, 22 юни 1960
Най-накрая видях Тоби. Притеснявах се, че той нарочно се прави на невидим. Когато се качвам при Джим и Боб или при Клаус, стълбата му винаги е вдигната към тавана и звънецът е откачен. Джим и Боб не промениха отношението си към мен, макар че се забелязва известно разочарование заради моята глупост да избера мъж, а Клаус продължава да ме обучава в кухнята всяка сряда вечер.
— Стомахът има специално отделение за десертите — обясни ми най-сериозно той. — Но ако научиш това отделение да се затвори сега, скъпа Хариет, ще се радваш на предимствата и ще извлечеш ползи от това, когато станеш на моята възраст.
Подозирам обаче, че той не бе успял да затвори напълно отделението за десертите в своя стомах, ако се съди по фигурата му.
Тази вечер не се качих, за да погостувам на Джим, Боб или Клаус, а да видя дали стълбата на Тоби е спусната. И тя беше! Не само това — звънецът висеше на връвчицата.
— Качвай се! — извика той.
Беше се изкривил пред един огромен пейзаж, който не можеше да нагласи на статива, така че го атакуваше върху една импровизира рамка, боядисана в бяло, (разбира се), закачена върху статива, кога досега не бях го виждала да рисува нещо подобно. Ако рисуваше пейзажи, те винаги представляваха някаква висока пещ или разнебитена електроцентрала, или пушеща купчина сгурия. Но този нямаше нищо общо с такива сюжети. Беше изумителен. Обширна долина, изпълнена с меки сенки, пясъчни скали, почервенели от последните лъчи на слънцето, силует на планини, които вървят към вечността, безкрайни, неподвижни, сънени гори.
— Къде си видял това? — попитах като омагьосана.
— От другата страна на Литгоу. Това е долината, наречена Волган, откъсната от света и всичко наоколо, с изключение на една четириколесна железница, която се вие нагоре и надолу по скалата и свърша до една кръчма — истинска реликва. Там вадели нефтени шисти по време на войната, когато Австралия отчаяно се нуждаела от гориво. Напоследък прекарвах всеки свободен уикенд на това място, като правех скици и акварели.
— Красиво е, Тоби, но защо си сменил стила си?
— Провежда се конкурс за картини във фоайето на един нов хотел в Стария град и това е точно от нещата, които ръководството на хотела търси, според думите на Мартин. — Той изсумтя. — Обикновено собствениците на галерии подкупват дизайнерите на хотелски интериори, но Мартин ме нави да опитам. Той не може да рисува пейзажи, портретист е, когато не е затънал в кубизъм.
— Е, аз лично мисля, че тази трябва да виси в Лувъра — казах искрено.
Тоби почервеня и изглеждаше много поласкан, след което остави четките.
— Искаш ли малко кафе?
— Да, моля. Но всъщност дойдох да те попитам дали може да си определим среща, за да се насладиш на моите новопридобити кулинарни способности — заявих.
— И да преча, когато се появи гаджето ти? Не, благодаря, Хариет — отвърна рязко Тоби.
Ядосах се и загледах като бик на червено.
— Слушай какво, Тоби Еванс! Гаджето ми не идва, освен ако аз не искам да дойде! Доколкото си спомням, ти не показа нещо повече от неодобрително отношение към моето лекомислие, когато ходех с Нал, но начинът, по който ме отлюспи от живота си, откакто се появи Дънкан, ме кара да мисля, че според теб имам любовна връзка с херцога на Единбург!
— Хайде, Хариет — отвърна той зад паравана, — много добре знаеш защо! Според клюките в къщата той не е обикновен мъж, който посещава момичетата в Кингс Крос. Освен ако не са работещи момичета като Целомъдрие и Търпение.
— Тоби, ти си лицемер! Аз не бих се докоснала до мъж, който покровителства мадам Фуга и Токата.
— Мътната вода си е мътна вода.
— Не бъди груб! И направо си просиш въпроса! Какво ще кажеш за скъпия професор Езра Марсюпайъл?