— Цялата съм подпухнала от плач — оплака се тя.
— Сънят оправи това, сега е ред ти да се оправиш с Езра — заявих непреклонно.
— Съжалявам, че не ти се доверих, Хариет, но думите не можеха да излязат от гърлото ми. Не можах да ги накарам да излязат. И освен това продължавах да си повтарям, че ако кажа на някого, то ще се превърне в истина, а ако почакам още малко, ще изчезне и няма да съществува. Не е ли странно? Човек си мисли, че всяко нежелано нещо може да изчезне от истинското отчаяние. Но не и това. Не и това.
— Значи си сигурна, че не искаш да запазиш бебето си? — попитах, подкрепяйки я в коридора.
— Бих искала да мога! О, да знаеш колко много бих искала да мога — проплака тя. — Искам детето, защото обичам Езра толкова много, а то е негово дете. Искам го, защото ми харесва да имам дете, за което да живея. Но това е напълно невъзможно. Как ще се издържам? На неомъжените майки не дават абсолютно нищо, Хариет, знаеш това.
— Знам, че има някаква малка помощ, но тя е толкова нищожна, че едва ли стига да свържеш двата края, без да работиш. А какво ще кажеш, ако го родиш и го дадеш за осиновяване?
— Не, не и не! По-добре да го убия в зародиш, отколкото да го дам. Да порасне с мисълта, че родната му майка не го е искала? Ще се чувствам като прегладнял хлебар, който е направил хляб за някой друг. Не, осиновяването не е решение! — Очите й отново се напълниха със сълзи. — О, Хариет, положението е безнадеждно. Никога няма да бъда отново същата. Но какво друго мога да сторя?
— Езра ще ти помогне — казах с увереност, каквато не изпитвах.
— Той няма пари, за да ми помогне.
— Глупости! Има къща, достатъчно голяма за жена и седем деца, има апартамент в Глеб и доходи, с които си купува нелегално дрога — изброих. — Сега се приготви, Папи, той ще бъде тук след двадесет и пет минути.
Езра дойде, но не стоя дълго. Чух как предната врата се тресна и зачаках при мен да се появи Папи. Когато тя не се материализира десет минути, отидох при нея.
— Отиде си! — рече и сякаш беше изненадана.
— Завинаги ли си отиде?
— Абсолютно завинаги. Не може да ми помогне, Хариет, просто няма пари.
— Имаше пари да те вкара в тази каша — извиках аз ядосано.
Копеле мръсно! Ако в този миг се намираше на достъпно разстояние от мен, щях да клъцна скротума му с един хубав остър скалпел. Световноизвестният философ щеше да смени кариерата си и да отиде да пее в хора на виенските момчета.
Тогава между мен и Папи започна истинска битка и аз я загубих. Защо чувствата управляват хората до изключване и на най-малката частица здрав разум? Папи иска това бебе, но не желае и да чуе да изправи скъпоценния си Езра пред съда или да отиде при жена му и да я помоли за помощ. Не, не и не! Езра не трябвало да страда! Не, кариерата на Езра и положението му трябвало да бъдат запазени на всяка цена! Тя продължи да ме убеждава, че абортът е единственото решение, продължи да говори, че детето било прокълнато, защото баща му не го иска, продължи да настоява, че няма да роди дете, чийто баща не се интересува въобще от него. И така нататък, и така нататък. Накрая ме помоли да й дам пари назаем за аборт. Очевидно беше помагала на безценния си Езра да купува онези скъпи и прескъпи нелегални наркотици, с които се дрогираха, и бе останала без пари.
Оставих я и се качих при мадам Делвекио Шварц, на която трябваше да съобщя новината. Този път аз бях онази, която се срина. Плаках дълго и неутешимо, докато мадам Делвекио Шварц се суетеше и ме поеше с бренди.
— Не смей да ми кажеш, че си видяла това на картите! — извиках, когато отново можех да говоря. — Ако е така, трябваше да направиш нещо!
— Това са глупости, принцесо — отговори ми невъзмутимо тя. — Не можеш да промениш живота на хората, а ако те не питат какво казват картите, не може да тичаш при тях и да им го навираш в очите. Картите не работят по този начин. Нито кълбото, нито хороскопите.
— От една страна, тя е почти на двадесет седмици — казах, след като се успокоих достатъчно. — От друга, знам, че отчаяно иска това бебе, без значение какви ги говори за аборт. Не може ли ние всички да съберем пари и да й помогнем?
— Не, не можем — отсече жената, за която винаги съм смятала, че е най-добрата, най-щедрата и всеопрощаваща особа на света. — Мисли, Хариет Пурсел, мисли! Да, бихме могли да го направим за кратко време, но Тоби скоро си отива, Джим и Боб едва ли ще искат да дадат онова, което са спестили, на Папи и бебето й. А ти? Какво ще стане, ако все пак решиш да живееш в луксозните квартали и също изприпкаш навън? Да не смяташ, че аз ще остана тук и ще поема отговорността сама?