Тя стана и заобиколи масата, застана до мен и ме прикова с ужасните си очи.
— Да не мислиш, че не знам какво в мен не е наред? — попита ме. — Имам тумор в мозъка, но той ми позволи да живея много по-дълго, отколкото всички си мислеха. Може всичко да продължи така още дълги години, но няма гаранция. Срещнах се със самия Гилбърт Филипс и той откри, че имам тумор в мозъка. А той никога не греши. Ако каже, че имаш тумор, значи имаш. Не е злокачествен, но го има, там е, и аз предполагам, че расте от време на време по малко. Преди близо шест години някакъв шибан доктор от „Вини“ ми предписа хормонално лечение и — бум! Родих Фло. Така че престанах да вземам каквито и да е боклуци. Старая се да се справя с живота. Това правим всички. Така че остави Папи сама да вземе решението си. Чу ли ме, принцесо?
Седях като парализирана и гледах мадам Делвекио Шварц сякаш никога преди не бях я виждала.
Когато отново можех да дишам, се впуснах в една дълга-предълга тирада. Казах, че мога да си позволя да издържам Папи. Но какво, попита ме тя, щеше да каже моят съпруг за това, когато се оженя? И тъй нататък.
— Добре — предадох се. Бях оборена. — Ще оставя решението на Папи. Освен това знам, че тя сама би запазила бебето, ако можеше да почака достатъчно, за да възвърне здравия си разум. Но на почти двадесет седмици не може да чака, разбира се. Кой би се съгласил да направи такъв късен аборт?
— Попитай твоя доктор Форсайт — посъветва ме мадам Делвекио Шварц.
Не мога да пиша повече, вкамених се. Колко шока може да издържи човек за един ден, без да полудее? Чувствам се така, сякаш целият свят се е изхлузил изпод краката ми, изцяло и напълно, така че сега стоя в една непозната и чужда земя, изоставена и самотна. Но ако аз се чувствам така, как ли се чувства бедната Папи? А онази гигантка горе с малката бучка, която расте в мозъка й?
Вторник, 13 септември 1960
Дънкан и аз си създадохме система, чрез която мога да му съобщя, ако е необходимо да го видя спешно, и той също може да ми даде знак от своя страна. Така че малко след осем часа ме взе на Кливланд Стрийт и ме закара до вкъщи, като пътя ни мина в празни приказки. Много го харесвах заради това. Не е надменен, нито високомерен, а загрижен, разсъдлив и особено чувствителен по отношение на правилния избор на време и подходящи обстоятелства за сериозен разговор.
Бедният! Направо го нокаутирах в слънчевия възел, когато, веднага след като влязохме в апартамента ми, му зададох директно следния въпрос:
— Дънкан, познаваш ли някой лекар, който би се съгласил да направи аборт при почти двадесет седмици?
— Защо? — попита спокойно, но все пак леко изненадано той.
— За Папи — отвърнах.
— Да смятам ли, че професорът с лице като нощно гърне се е издънил? — попита, като отиде към бюфета, където държах брендито.
Остатъкът от моята история излезе на един дъх, включително и за мадам Делвекио Шварц и нейния тумор в мозъка.
— Много съжалявам за Папи — каза Дънкан, като ми подаде пълна чаша. — Не е ли мислила да роди бебето и след това да го даде за осиновяване? Това е често срещано решение.
— Когато й го предложих, се нахвърли отгоре ми като истинска харпия.
Той отпи голяма глътка от своето бренди и сви рамене.
— Мисля, че привикнах към тази котешка пикня. Като заговорихме за котки, къде е великолепната Марселина?
За няколко минути беше зает да я гали и милва — тя е като маджун в ръцете му, уличницата му с уличница! Сетне Дънкан каза:
— Ако Гилбърт Филипс е поставил диагноза мозъчен тумор, значи мадам Делвекио Шварц наистина има такъв. Той трябва да е открил недвусмислено калциране на черепа й.
Зъбите ми затракаха по ръба на чашата.
— О, Дънкан, какво ще стане с Фло, ако тя… ако тя умре? Къщата ще се разпадне! Не мога да понеса тази мисъл.
Той пусна Марселина на пода и седна на облегалката на моя стол.
— Това е въпрос на бъдеще, Хариет, и наличието на един тумор не означава, че няма да доживее до шейсет години, че и още десет отгоре, а може и много повече. Проблемът ни в момента е Папи, а не мадам Делвекио Шварц. Има ли намерение да роди детето и да го отгледа?
— Мисля, че много й се иска, но не може да си го позволи. Ако не работи, няма какво да яде и не може да си плаща наема. По дяволите, Дънкан! Защо митът за падналите жени продължава да съществува във втората половина на двадесети век? Бракът е бил измислен, за да бъдат мъжете сигурни, че потомството им е тяхно! Това прави жените второстепенни същества, хора втора ръка!
— Престани да говориш като професора с нощно гърне вместо лице, Хариет. Да се върнем на жестоката реалност — отвърна той, като ме погледна сериозно.