За малко си помислих дали да не сложа ръка на устата си и да не се престоря, че ме боли стомахът, но седяхме по средата на дългата редица и щях да привлека повече внимание, отколкото исках. Просто трябваше да издържа.
Не мисля, че чух и една дума от лекцията, а в секундата, в която свърши, вече бях станала и готова да се присъединя към масовото напускане. Той трябваше да тръгне с господин Нейзебай-Мортън към другия край, слава Богу. Но не го направи. Тръгна след мен заедно с шефа на сърдечната хирургия, за да продължат разговора си. След което постави ръцете си от двете страни на кръста ми, идиотът му с идиот! Нима не знаеше, че половината женски очи, в която и да е тълпа са приковани в него? Докосването беше нежно, гальовно, не стискане, а ласка, и в спомените ми всичко се завърна като помитаща вълна. Тези големи, добре гледани ръце, които можеха да счупят костта с един замах и все пак бяха така благоговейно нежни, когато блуждаеха по моята кожа, така тръпнещи и изгарящи! Главата ми се завъртя, аз се олюлях. И това бе най-доброто, което можех да направя, поглеждайки назад към него. Така му давах оправдание да задържи ръцете си там, да ме подкрепи, дори да ме обърне така, че да види лицето ми.
— Благодаря, сър — прошепнах, освободих се и се присъединих към старшата сестра и сестра Тезориеро, които вървяха пред мен.
— Какво стана? — попита ме старшата сестра, когато ги настигнах.
— Спънах се и доктор Форсайт ме хвана.
— Да ти имам късмета! — въздъхна сестра Тезориеро.
Да ми имаш късмета, няма що! Проклетникът го направи нарочно, за да види как ще реагирам, и аз се издадох.
Старшата, която ме познава много по-добре, ме гледаше замислено. Какво ли не беше наред с лицето ми?
Четвъртък, 1 декември 1960
Не мога да повярвам, че 1960 година почти е свършила. Миналата година по това време все още бях в болница „Райд“, току-що бях приключила с изпитите, все още не бях видяла щанда на „Роял Куинс“ в университета, да не говорим, че и през ум не ми минаваше да работя в тази болница. Не познавах Папи, не знаех нищо за мадам Делвекио Шварц, нито за Къщата. Не подозирах, че съществува моето ангелско котенце. Незнанието е блажено, така казват, но аз не вярвам в това. Незнанието е капан, който води хората до грешни решения. Въпреки Харолд и Дънкан аз съм щастлива, че когато излязох от моята какавида, се превърнах в голям и красив молец, а не в крехка пеперуда.
Ако денят се случеше нормален, се прибирах вкъщи около четири-четири и половина. Днес беше средна хубост, така че се освободих малко след пет и с Папи си тръгнахме заедно. Тя току-що приключи с изпитите. Според нея се е представила добре и аз съм сигурна в това. Вечно не достигат сестри заради строгата дисциплина, многото работа и задължението да се живее в сестринско общежитие. Това последното ме тревожеше най-много. В края на краищата, като санитарка Папи бе подложена дори на по-строга дисциплина, защото санитарите са последната дупка на кавала във всяка болница. Най-ниското стъпало на стълбицата. Но как щеше Папи да живее в една стаичка, ако отидеше на работа в болница с голямо сестринско общежитие, или да споделя някоя малка стаичка с още няколко сестри, ако е в болница, която не е така добре устроена?
— Ще запазиш стаята си в Къщата — казах, докато вървяхме.
— Не, не мога да си го позволя — отвърна тя. — И, честно казано, не съм сигурна, че искам, скъпа Хариет.
Но какво става, Боже мой? Тоби каза, че си тръгва, а сега и Папи! Аз оставам с Джим, Боб, Клаус и Харолд. И двама нови квартиранти, единият от които ще живее в съседната стая. Без книгите на Папи от пода до тавана ще чувам всичко, когато съм в леглото — между нас има само една врата, зазидана с викториански панели, която е тънка като хартия. Това звучи егоистично и предполагам, че е, но не мога да понеса мисълта, че Папи няма да я има! Чумата да го тръшне професор Езра Марсюпайъл! Когато тя уби детето му, уби и нещо в себе си, което нямаше нищо общо с плода.
— Мисля, че трябва да се опиташ и да направиш усилие да запазиш дупката си в Къщата — настоях, докато пресичахме Оксфорд Стрийт. — Поради една причина — ти никога няма да можеш да вземеш и една двайсета част от книгите си, а ето и още една — прекалено стара си за веселия, безгрижен комунален живот в общежитието. Папи, та те са още бебета!
О, как можах да го изтърся! Голяма глупачка съм. Добре, че тя не обърна внимание на думите ми.
— Вероятно ще мога да си взема под наем нещо средно между барака и котидж в Стоктън — рече тя. — Ще занеса книгите си и ще прекарвам свободните си дни там.
Чух само Стоктън.