— От колко време не можеш да уринираш? — попитах.
— От три седмици — прошепна.
— Какво? Три седмици? О, Харолд! Защо не си казал на никого? Защо не си отишъл на лекар?
В отговор той, бедният, се разплака, бентът се скъса, сълзите потекоха нарядко изпод долния край на очилата му като сок, изстискан от сух лимон.
Обърнах се към Папи.
— Трябва да го закараме в спешното на „Вини“. Веднага! — наредих.
Въпреки болката той вдигна глава като кобра.
— Няма да отида в „Сейнт Винсънт“, това е католическа болница! — изсъска.
— Тогава ще те заведем болница „Сидни“ — изсъсках на свой ред аз. — В мига, в който ти поставят катетър, ще се почувстваш много по-добре и ще се чудиш защо не си потърсил помощ по-рано.
Представата за това как на Харолд ще му бъде сложен катетър накара мадам Делвекио Шварц отново да избухне в смях. Аз се обърнах към нея, наистина бях ядосана.
— Ще излезеш ли оттук? — излаях. — Направи нещо полезно! Намери някакви стари кърпи, в случай че неочаквано успее да се изпишка, а след това повикай такси! Хайде! Действай!
Окуражавайки го да се изправи, но поемайки цялата му тежест върху нас, Папи и аз успяхме да го вдигнем. Агонията не му позволи да се изправи съвсем, нито да свали ръце от долната част на корема си. Докато го свалим по стълбите, таксито вече ни чакаше.
Младшият лекар и сестрата в спешното отделение на болница „Сидни“ загледаха втренчено Харолд, когато им казах за естеството на спешния случай.
— Три седмици! — извика нетактично докторчето, след което се сви под погледите, които му отправихме старшата сестра, Папи и аз.
Наблюдавахме, докато настанят Харолд на количката и го отведат, сетне излязохме навън и хванахме трамвая за Белвю Хил.
— Ще го оправят — рече Папи, като се настанихме. — Няма да го видим вкъщи, докато не му направят цистоскопия и Бог знае още какво.
— Значи не мислиш, че е органично — казах.
— Не, изглежда доста добре. Цветът му е добър и причината за болката е препълненият мехур. Знаеш как изглеждат бъбречните възпаления или камъните, или ракът на дебелото черво. Сигурно има електролитен дисбаланс, но нали го видя? Не е органично.
О, Папи, бих искала да станеш обща сестра! Но не посмях да изрека тази мисъл на глас.
Така че за известно време съм освободена от Харолд, макар че притесненията ми нараснаха. Някакъв клиничен инстинкт ми подсказва, че този ужасно потиснат мъж върви към крайна депресия. Задържането на изпражненията вече не бе достатъчно за него, болката и унижението от това не му стигаха, и той постепенно се бе променил така, че да задържа урината си. Но след задържането на урина, единственото нещо, което оставаше да затвори, бе самият живот. О, проклета да е мадам Делвекио Шварц за това, че му се присмива! Ако не се научи да се контролира, някой ден той ще се самоубие. Само се моля да се задоволи единствено със своята персона и да не вземе Джим, Папи или мен със себе си. Макар че как можеше, който и да е от нас да се състезава с такава сила на природата каквато е мадам Делвекио Шварц? Тя е закон за самата себе си. Удивително мъдра, безкрайно глупава. И ако той се самоубие, тя ще бъде неутешима, каеща се, без надежда. Защо не бе видяла това в картите? Там беше! Имаше го! Харолд и десетте меча. Разрухата на Къщата.
Събота, 10 декември 1960
Днес поканих Тоби на обяд и той наистина дойде. Съботната сутрин му бе необходима, за да си купи някакви специализирани инструменти за строежа на колибата, така че трябваше да остане в Сидни, защото магазинът „Нок и Кирби“ е единственото място, където може да намери онова, което иска.
— Съботата ти така или иначе е отишла, по-добре седни да хапнеш, преди да се качиш на влака — обаятелно го подканих аз.
Менюто се състоеше от овчарски пай, приготвен с риба тон и гъби, задушени в пресен сос от риган, отлично картофено пюре, което бях намачкала с цял тон масло и смлян пипер, и освен това сервирах салата отстрани, която подправих с орехово олио, разбито с вода и стар, отлежал оцет.
— Ако продължиш да готвиш така, може да се оженя за теб в мига, в който стана известен — рече той с пълна уста. — Мммм! Направо е супер!
— Тъй като няма да станеш известен, преди да умреш, значи съм в безопасност — отвърнах, усмихвайки му се. — Много е забавно да готвиш, макар да подозирам, че едва ли ще ми хареса, ако трябва да го правя всеки ден като майка ми.
— Ще се обзаложа, че на нея й е приятно — засмя се той, като се премести на свободния стол срещу Марселина, която примижа насреща му.