— Хариет, къде беше? — попита татко. — Полудяхме!
— През цялото време си бях тук — отвърнах. — Някой е изключил телефона. Струва ми се, че вие вече знаете.
„Ела веднага“, беше всичко, което той каза. Команда, заповед, а не молба.
Съобщих на Папи къде отивам, спрях такси на Виктория Стрийт. Шофьорът ме изгледа странно, но не каза нищо.
Мама и татко бяха на масата за хранене, сами. Мама сякаш беше плакала с часове, а татко неочаквано бе остарял и годините му личаха — сърцето ми се обърна, защото можех да видя, че вече е почти на осемдесет.
— Радвам се, че не се наложи аз да ви го съобщя — рекох и седнах.
Те ме загледаха, сякаш не ме познаваха. Едва сега, когато пиша всичко това, осъзнавам, че сигурно съм приличала на излязла от ковчег. Причината бе преживяният ужас.
— Не искаш ли да знаеш откъде знаем? — попита татко.
— Да, наистина откъде?
Той извади писмо от един плик и ми го подаде. Взех го и го прочетох. Красив обработен почерк, абсолютно прави букви, скъпа хартия с професионално срязани крайчета. Текстът и канцеларските материали предполагаха някой изтънчен и възпитан човек.
Сър,
Вашата дъщеря е блудница. Една обикновена, вулгарна, негодна да обитава този свят, но нежелана и в следващия свят курва.
През последните осем месеца тя имаше незаконна сексуална връзка с женен мъж, известен лекар от нейната болница. Тя го прелъсти, видях я с очите си да го прави в тъмното на Виктория Стрийт. Подведе го! О, как парадираше с прелестите си! Как се завря в живота и чувствата му! Принизи го до своето ниво и наслади! Но един почтен мъж не може да я задоволи. Тя е лесбийка, пълноправен член на онази сган от мръсни отрепки, които живеят в къщата й. Името на доктора е Дънкан Форсайт.
— Харолд — казах, като оставих листа на масата, сякаш пареше.
— Значи ли това, че твърденията са верни? — попита татко. Усмихнах се и затворих очи.
— Чакай малко, татко. Разделих се с Дънкан още през септември и мога да те уверя, че не съм лесбийка, макар да имам много приятелки лесбийки. Те са добри хора. Много по-добри от ужасния дребнав човечец, който е написал тази помия. Кога пристигна? — попитах.
— Вчера със следобедната поща. — Татко се намръщи. Той не е глупак, веднага разбра, че начинът, по който изглеждам, няма нищо общо с любовна връзка, приключила преди четири месеца.
— Какво се е случило тогава, щом не е това?
И аз им разказах. Мама бе ужасена и отново се разплака, но татко бе направо разбит. До дъно, до основи, до самата си същност. Какво бе почувствал към мадам Делвекио Шварц при онази единствена среща, че да скърби толкова за нея? Той въздишаше от дън душата си, пъшкаше и се държеше за сърцето, докато мама не стана и не му донесе голяма чаша, пълна с брендито на Уили. Това малко го успокои, но мина доста време, преди да успея да му кажа каквото бях намислила, а именно, че ще поискам да поема настойничеството над Фло. Може би дълбоката му емоционална реакция при новината за смъртта на моята хазайка ме окуражи да се надявам, че ще бъде на моя страна и ще ме подкрепи, но изобщо не стана така.
— Да станеш настойница на това странно дете? Та то е прищявка на природата! — извика той, гласът му се извиси. — Хариет, не може да направиш това! Къщата и цялата тази работа не те засягат! Най-доброто, което можеш да сториш, е да се върнеш у дома.
Не исках да споря, нямах никакви сили, така че станах и ги оставих да си седят сами.
Бедните хора, денят беше много тежък за тях. Дъщеря им имаше незаконна връзка с важен женен доктор, но това бе нищо пред убийството, самоубийството и изказаното от нея намерение да поиска настойничество над едно лудо дете, което не може да говори и рисува по стените с кръв! Нищо чудно, че ме гледаха сякаш съм човек, когото не познават.
Толкова за Нова година. Не кошмар, а реалност.
Понеделник, 2 януари 1961
В пет часа тази сутрин сънувах истински кошмар, който ме разсъни, и аз седнах стреснато в леглото си, борейки се за въздух. Все още чувствах как голямото червено езеро от кръв се надига и надига, заплашвайки да ме погълне, докато аз стоя в него на пръсти, ноздрите ми потъват под повърхността, а Харолд цвили от смях, докато ме наблюдава.
Слънцето вече бе изгряло, светлината струеше през дръпнатите ми завеси. Станах от леглото, нахраних Марселина, направих си кафе и седнах на масата, за да си повтарям отново и отново, че мадам Делвекио Шварц е мъртва. Хората като нея са толкова живи, че когато умрат, човек не може да повярва — просто чувства, че не може да бъде така, че има някаква грешка. Не знам защо това се случи, не знам защо тя позволи да се случи. Защото без съмнение бе станало точно така — тя позволи да се случи! Видя го в кристалното кълбо последния път и не направи никакъв опит да промени нещата. И беше толкова щастлива на своето новогодишно празненство. Може би е чувствала как онова нещо в мозъка й расте и е предпочела бързината на ножа в ръцете на Харолд.