— На колко е години? — попитах.
— Току-що навърши четири. Един Козирог, който не е Козирог — продължи мадам Делвекио Шварц, като безгрижно разкопча роклята си. Оттам изскочи една гърда, която приличаше на стар чорап, чиито голям пръст е бил натъпкан с грах, и тя набута нейното грамадно, розово зърно в устата на Фло. Детето затвори очите си в екстаз, облегна се на ръката на майка си и започна да суче с дълги и ужасно силни звуци. Аз седях с отворена уста, в която мухите спокойно можеха да влязат, неспособна да произнеса нито дума. Две рентгенови очи се вдигнаха, за да се фокусират в мен.
— Обича майчиното си мляко, нали, Фло? — рече мадам Делвекио Шварц. — Знам, че е на четири, но какво общо има възрастта, принцесо? Това е най-добрата храна, майчиното мляко. Единственото лошо е, че вече й поникнаха всички зъби и понякога ме хапе много болезнено.
Продължих да седя с отворена уста, докато Папи най-неочаквано рече:
— Е, госпожо Делвекио Шварц, какво мислите?
— Мисля, че Къщата се нуждае от госпожица Хариет Пурсел — отговори мадам Делвекио Шварц с кимване и намигане. Сетне ме погледна и попита: — Мислила ли си да се преместиш, принцесо? Например в някой хубав, малък апартамент?
Устата ми се затвори с щракане, аз поклатих глава.
— Не мога да си го позволя — отговорих. — Спестявам, за да отида в Англия за две години, нали разбирате.
— Плащаш ли си храната вкъщи? — попита тя. Казах, че давам по пет лири на седмица.
— Добре, аз имам един хубав малък апартамент в задния двор, с две големи стаи, наемът е четири лири на седмица, с включено електричество. Има баня и тоалетна в пералнята, която само ти и Папи ще използвате. Джанис Харви, квартирантката ми, се изнесе. Има двойно легло — добави с похотлив намек тя. — Мразя малките единични легла за пикльовци.
Четири лири! Две стаи за четири лири? Та това бе истинско чудо за Сидни. Мечта!
— Така ще имаш по-добра възможност да се отървеш от Дейвид, като живееш тук вместо у вас — рече убедително Папи. Сетне сви рамене. — В края на краищата, получаваш мъжка заплата, ще можеш да спестяваш и за пътуването.
Сетих се да дишам и да преглътна, докато търсех учтив начин да кажа „не“, но неочаквано изтърсих „да“! Не знам откъде дойде това „да“ — със сигурност не го мислех.
— Чудо-момиче, принцесо! — извика мадам Делвекио Шварц, издърпа зърното от устата на Фло и я свали на краката й.
Очите ми срещнаха очите на Фло и аз разбрах защо казах „да“, Фло беше сложила думата в устата ми. Фло ме искаше тук, а аз бях като маджун за прозорци в ръцете й. Тя дойде до мен и прегърна краката ми, усмихвайки се с изцапаните си с мляко устнички.
— Виждаш ли това? — възкликна мадам Делвекио Шварц, хилейки се на Папи. — Ти си удостоена, Хариет. Това е голяма чест! Фло обикновено не приема хората, нали, ангелско котенце?
И така, ето ме тук, опитвайки се да опиша всичко, преди спомените ми да се замъглят, чудейки се как ще се разделя със семейството си, как ще им съобщя, че много скоро ще се преместя в две големи стаи в Кингс Крос, място, където живеят алкохолици, проститутки, хомосексуалисти, сатанински художници, дишащи лепило, пушачи на хашиш и Бог знае още какви други изроди. Освен това, трябва да си призная, че онова, което видях от него в мокрия мрак, ми хареса, а също така Фло ме искаше в Къщата.
Споделих с Папи, че вероятно бих могла да кажа на нашите, че Къщата е в Потс Пойнт, а не в Кингс Крос, но тя само се засмя.
— Потс Пойнт е евфемизъм, Хариет — рече тя. — Кралският австралийският Флот притежава Потс Пойнт напълно и изцяло в пълния смисъл на думата.
Тазвечерното ми желание: Родителите ми да не ме набият.
Неделя, 10 януари 1960
Все още не съм им казала. Все още събирам смелост. Когато снощи си легнах в кревата (баба ми хъркаше страховито), бях сигурна, че щом се събудя тази сутрин, ще съм променила решението си. Но не бях. Първото нещо, което видях, беше баба, клекнала на гърнето си, и душата ми се изпълни с душевни страдания. Каква хубава фраза! Не бях осъзнавала, докато не започнах да пиша този дневник, че съм събирала всички хубави фрази от книгите, които четях. Те не изплуваха на повърхността в разговорите ми, но със сигурност излизаха на хартията. И макар че този дневник е само на няколко дни, вече доста надълбоко съм потънала в него, напълно съм му се отдала и съм привикнала със съществуването му. Може би защото не мога да седя спокойно и да мисля, винаги трябва да върша нещо. Така че сега убивам с един куршум два заека. Едновременно мисля за онова, което се е случило с мен, и в същото време правя нещо. При описването на нещата трябва да има ред, сега разбирам това по-добре. Също както при работата ми. Отдавам й цялото си внимание, защото ми харесва.