— Фло може никога да не види нито пени от тези пари, нито да притежава Къщата — отвърнах навъсено аз. — Правителството може да конфискува всичко, ако не намерим акта й за раждане.
Така и не го открихме, макар че подновихме търсенето си с удвоена енергия. Никакво завещание, никакъв акт за раждане, никакво име, на каквато и да е адвокатска фирма или правна кантора. Също така и никакво брачно свидетелство. Оказа се, когато я притиснахме до стената, че Папи не може да се закълне дали Фло наистина е дъщеря на мадам Делвекио Шварц. По онова време била в Сингапур, опитвала се да открие семейството на баща си. След като се върнала оттам, довела Тоби в Къщата, така че и той не беше от голяма полза. Накъдето и да тръгнехме, стигахме до стена. Задънена улица. Сякаш мадам Делвекио Шварц бе влязла в живота напълно зряла, никога не беше се женила, нито бе раждала дете. Човек не можеше да си представи, че подобни неща може да се случват в наши дни, но ето че те ставаха. Тя беше доказателство за това. Колко ли хора съществуваха, без правителството да знае за тях? Нямаше никакви квитанции за данъци, само семпла счетоводна книга, в която бяха записани минималните наеми от 17-в. Никакви квитанции за Данък сгради, собственост, сметки за вода, ток, газ, смет, ремонти.
— Тя плащаше всичко в брой — обясни Клаус, който изглеждаше уморен.
Последното нещо, което проверихме — трябваше да преминем през предната стая, за да стигнем до него, — беше един малък шкаф на балкона, където тя държеше кристалното кълбо, картите и ефемеридите. Там имаше само това и нищо друго. Прегледахме всеки хороскоп, обърнахме го отвсякъде, държахме го на светлина — дори прегледахме тестето карти Таро една по една. Никакво удостоверение за раждане, никакво завещание, нищо.
— Добре, хайде да върнем всичко обратно — въздъхнах аз. Но Папи извика като ужилена и сграбчи ръката ми.
— Не, Хариет! Не! В никакъв случай! Не прави това! Вземи всичко долу и го скрий в твоя апартамент.
Загледах я сякаш беше загубила разсъдъка си.
— Не мога! То принадлежи на нея, те са част от нейното наследство. Кълбото е страхотно ценно — веднъж ми каза, че ако го продаде, може да купи хотел „Австралия“.
Тоби прозря онова, което аз не можах.
— Папи е права, вземи нещата.
Отказах, а той изръмжа ядосано заради глупавия ми инат.
— Не ставай идиотка, Хариет! Мисли! Използвай главата си! Първите хора, които най-вероятно ще проверят тези помещения, ще бъдат от службата за закрила на децата. И какво смяташ, че ще кажат, когато открият тези неща? Особено при наличието на банковите книжки. Ако искаш настойничество над Фло, тогава животът й, както и животът на майка й трябва да изглеждат толкова обикновени и банални, колкото на всички останали. Не можем да ги принудим да престанат да мислят, че момиченцето е ексцентрично, но за Бога, Хариет! Не им давай в ръцете оръжие като това!
Ние натрупахме всички окултни предмети в една друга кутия и ужасени изтърчахме по стълбите към моя апартамент на галоп, защото ни се стори, че звънецът на вратата звъни.
Но той не звъня чак до пет часа, което изглеждаше доста странен час за появата на службата за закрила на децата. Оставих Клаус да се занимава на моята печка с готвенето на яденето и отидох да им отворя — вчера след посещението на полицията заключихме предната врата и досега я държахме заключена.
На верандата стоеше Дънкан Форсайт.
— Няма да влизам — каза той. — Жена ми чака в колата.
Изглеждаше още по-зле и от сватбата на Крис Хамилтън — отслабнал, прегърбен, блед, поразен. В косата му почти не бе останало червено, но не беше и прошарена. Широките бели кичури бяха премесени със сиви. Очите му бяха изпразнени, измъчени, но ме гледаха с такава любов, че сърцето ми се сви. Надникнах над рамото му и видях ягуара, паркиран в нашата задънена уличка с муцуната към бордюра, така че жена му да може да вижда всичко, което става на верандата на 17-в. Очевидно госпожата не искаше да рискува.
— Жена ти е получила писмо, написано на ръка върху скъпа хартия — казах. — В него се казва, че си бил подмамен и прелъстен от една блудница — вулгарна, обикновена курва, която не заслужава да живее на този свят, но не става и за следващия. Данните в писмото са неточни — в него се твърди, че ние все още се виждаме.
— Да, точно така — отвърна, без да се изненада, той. — Дойде със сутрешната поща.
— Чакай да довърша — прекъснах го. — Същото получи баща ми в Бронте в навечерието на Нова година.
Това го стресна и сякаш го заболя, той въздъхна дълбоко.
— О, Хариет, скъпа моя! Съжалявам!
О, колко много неща се бяха случили! Гледах го през завеса, изтъкана от болка и тревога, които не бях почувствала, докато не го видях да стои пред мен. И все пак нито една от тези нишки болка не беше за него, нито тревогата бе заради него. Бях се пренесла от едно място на друго и като го гледах сега, се чудех дали бих могла някога да се върна обратно там, където беше нашето място. Преди убийството. Преди да вземат моето ангелско котенце да умре.