Агата Кристи
Безмълвният свидетел
Първа глава
Господарката на Литългрийн Хаус
Мис Аръндел почина на 1 май. Въпреки че боледуването ѝ бе кратко, смъртта ѝ не предизвика голяма изненада в малкото провинциално градче Маркет Бейзинг, където тя живееше от шестнайсетгодишна възраст. Емили Аръндел беше доста над седемдесетте, последната от петчленно семейство. Знаеше се, че от много години е с крехко здраве. Преди около осемнайсет месеца бе получила подобна криза и едва не бе умряла.
Изненада предизвика не толкова смъртта на мис Аръндел, колкото нещо друго. Условията на завещанието ѝ породиха различни емоции — учудване, приятно оживление, силни упреци, гняв, отчаяние, яд и клюки. Месеци, дори години в Маркет Бейзинг нямаше да се говори за нищо друго! Всеки имаше собствено мнение по въпроса — от мистър Джоунс, бакалина, който твърдеше, че „кръвта вода не става“, до мисис Ламфри от пощата, повтаряща до втръсване: „Крушката си има опашка! Помнете ми думите.“
Фактът, че завещанието беше направено на 21 април, придаде допълнителна пикантност на предположенията. Към тях се добави и обстоятелството, че най-близките роднини на Емили Аръндел ѝ бяха гостували точно преди тази дата, по време на Великденските празници. Всичко това доведе до обсъждане и на най-скандалните хипотези, което приятно освежи монотонното ежедневие в Маркет Бейзинг.
Подозираше се, може би не без основание, че една личност знае повече по въпроса, отколкото беше склонна да си признае. Тази личност бе мис Вилхелмина Лосън, компаньонката на мис Аръндел. Мис Лосън обаче твърдеше, че за нея нещата са точно толкова неясни, колкото и за всички останали. Заяви, че и тя е била смаяна, когато завещанието е било прочетено.
Разбира се, много хора не ѝ вярваха. Въпреки всичко, независимо дали мис Лосън беше в неведение, както твърдеше самата тя, само един човек знаеше истината. И този човек беше мъртвата. Емили Аръндел нямаше навика да споделя мислите си с околните. Дори на адвоката си не бе споменала нищо за мотивите, продиктували решението ѝ. Смяташе, че е достатъчно да изяви твърдо желанията си.
Тази нейна сдържаност бе основна черта на характера ѝ. Във всяко отношение тя бе типичен представител на поколението си. Притежаваше както предимствата, така и недостатъците му. Беше деспотична и често се държеше надменно, но в същото време се показваше като изключително сърдечен човек. Имаше остър език, но проявяваше добронамереност. Тормозеше безжалостно компаньонките си, но беше много щедра към тях. Към семейството се отнасяше с голямо чувство за отговорност.
В петъка преди Великден Емили Аръндел стоеше в хола на Литългрийн Хаус и даваше нареждания на мис Лосън.
Като момиче Емили Аръндел е била красива, а сега бе запазена възрастна дама, изглеждаше добре, с изправен гръб и енергични движения. Но леко жълтеникавата ѝ кожа предупреждаваше, че не може безнаказано да си позволява обилна храна.
— Е, Мини, къде ги настани всичките? — попита тя.
— Ами, помислих си… Надявам се, че постъпих правилно… Доктор Таниос и съпругата му в дъбовата стая. Тереза в синята, а мистър Чарлз — в бившата детска стая…
— Тереза може да се настани в бившата детска стая — прекъсна я мис Аръндел, — а Чарлз да отиде в синята.
— О, да… Съжалявам… Сметнах, че бившата детска стая е доста по-неудобна…
— Съвсем подходяща е за Тереза.
Когато мис Аръндел беше млада, жените стояха на втори план. Мъжете бяха важните членове на обществото.
— Съжалявам, че милите малки дечица няма да дойдат — измърмори мис Лосън прочувствено.
Обичаше децата, но не умееше да се справя с тях.
— Четиримата са ни съвсем достатъчни — каза мис Аръндел. — Във всеки случай Бела ужасно глези децата си. Никога не изпълняват това, което им се казва.
— Мисис Таниос е много предана майка — тихичко отговори Мини Лосън.
— Бела е добра жена — важно изрази одобрението си мис Аръндел.
— Сигурно понякога ѝ е много трудно да живее в такъв чуждоземен град като Смирна — въздъхна мис Лосън.
— Каквото си е постлала, на него ще лежи — отвърна Емили Аръндел и след като произнесе присъдата си в типичен викториански стил, продължи: — Сега отивам в селото, за да направя поръчките за почивните дни.
— О, мис Аръндел, нека аз да го сторя. Искам да кажа…
— Глупости. Предпочитам да отида лично. Роджърс има нужда от здрава ръка. Ти, Мини, не си достатъчно твърда. Боб! Боб! Къде е това куче?
По стълбите изтопурка рунтав териер. Завъртя се около господарката си и се разлая от удоволствие и радостно очакване.
Двамата излязоха през входната врата и тръгнаха по късата алея към портата.