— Уверявам ви, мадам — започна сериозно Поаро, — че ние не се занимаваме с нищо такова.
— Надявам се.
Поаро се впусна отново в измислиците си. Мис Пибоди го изслуша, без да го прекъсва, но няколко пъти в очите ѝ проблесна пламъче. Накрая каза:
— Значи ще пишете книга, а?
— Да.
— На английски?
— Разбира се, че на английски.
— Но вие сте чужденец, нали? Хайде, хайде, чужденец сте, нали?
— Да, абсолютно вярно.
— Предполагам, че вие сте неговият секретар — тя премести погледа си към мен.
— Ъъъ… да — отвърнах колебливо аз.
— Можете ли да пишете на правилен английски?
— Надявам се.
— Хъм… Къде сте учили?
— В Итън.
— В такъв случай не можете.
Бях принуден да оставя без отговор обвинението срещу един стар и уважаван образователен център, защото мис Пибоди отново се обърна към Поаро.
— Каните се да пишете за живота на генерал Аръндел, а?
— Да. Струва ми се, че сте го познавали.
— Да, познавах Джон Аръндел. Той пиеше — тя замълча за момент, после продължи замислено. — Индийските бунтове, а? Струва ми се, че усилията ви са напразни, но то си е ваша работа.
— Знаете ли, мадам, тези неща от време на време идват на мода. А в момента е дошъл ред на Индия.
— Така си е. Всичко се връща. Погледнете ръкавите.
Ние запазихме почтително мълчание.
— Тези тесни ръкави, бухнали в раменете, винаги са били грозни — отбеляза тя. — Но с буфан изглеждах много добре — тя погледна Поаро с блеснали очи. — А сега, какво искате да научите?
Поаро разпери ръце.
— Всичко! Фамилната история. Клюките. Домашният живот.
— Не мога да ви кажа нищо за Индия — отвърна мис Пибоди. — Истината е, че не го слушах. Тези старци са много отегчителни. А и анекдотите им са такива. Беше много глупав човек, но смея да твърдя, че бе добър генерал. Чувала съм, че в армията с интелигентност далеч не се стига. Бъди галантен с жената на полковника, отнасяй се с уважение към по-висшите офицери и ще преуспееш. Баща ми казваше така.
Поаро изслуша с подобаващо уважение разсъжденията ѝ, помълча малко, после попита:
— Вие сте познавали добре семейство Аръндел, нали?
— Знаех ги всичките. Матилда бе най-голямата. Пъпчиво момиче. Преподаваше в неделното училище. Падаше си по едно от кюретата. След нея беше Емили. Имаше хубава стойка на коня. Тя бе единственият човек, който можеше да се справи с баща им, когато той се напиеше. От къщата им се изнасяха купища бутилки. Заравяха ги нощем. После, нека си помисля, кой следваше? Арабела или Томас? Струва ми се, че беше Томас. Винаги ми е било жал за Томас. Един брат и четири сестри. Това прави мъжа да изглежда глупак. А и той беше малко като баба. Никой не допускаше, че някога ще се ожени. Всички бяха изненадани, когато се случи.
Тя се изкиска. Волен, звучен викториански кикот.
Явно мис Пибоди се забавляваше. Като че ли забрави за присъствието ни. Бе потънала далеч назад в миналото.
— Арабела бе следващата. Обикновено момиче. Имаше лице като кифла. Все пак се омъжи, въпреки че бе най-грозната в семейството. За един професор в Кеймбридж. Доста по-стар от нея. Трябва да е бил около шейсетте. Чете тук няколко лекции. Мисля, че бяха за чудесата на съвременната химия. Посетих ги. Спомням си, че мънкаше. Имаше брада. Не можах да чуя много от това, което казваше. Арабела седеше зад мен и задаваше въпроси. Тя също не беше в първа младост. Май че наближаваше четиридесетте. Е, сега и двамата са мъртви. Но имаха щастлив брак. Говори се, че да си вземеш грозна жена си има своите предимства — научаваш най-лошото веднага, а и едва ли ще кръшка. После бе Агнес. Най-малката и най-хубавата. Струваше ни се, че се държи прекалено свободно. Странно, човек би помислил, че ако някоя от тях се омъжи, то непременно ще е Агнес. Умря малко след края на войната.
— Казахте, че сватбата на мистър Томас е била доста изненадваща.
Мис Пибоди отново се подсмихна.
— Изненадваща? Така си беше. Стана страхотен скандал. Никога не можехме да си представим, че той, толкова кротък, свенлив и плах мъж, отдаден на сестрите си, ще го направи. — Тя замълча за миг, после продължи: — Спомняте ли си за един случай, който се превърна в голяма сензация в края на деветдесетте? Мисис Варли? Предполагаше се, че е отровила мъжа си с арсен. Красива жена. Вдигна се много шум. Оправдаха я. Томас Аръндел съвсем си загуби ума по нея. Събираше всички статии от вестниците и си изрязваше снимките ѝ. Едва ли ще повярвате, но когато процесът приключи, той отиде в Лондон и ѝ предложи да се оженят. Томас! Тихичкият домошар Томас. Човек никога не знае как ще постъпят мъжете, нали? Винаги са склонни към безразсъдства.