— Предполагам — започна внимателно Поаро, — че… ъъъ… отношенията между мис Лосън и членовете на семейството на мис Аръндел са доста обтегнати.
— А вие какво очаквате? Знаете каква е човешката природа. Така или иначе, след всяка смърт има неприятности. Мъртвецът още не е изстинал, а роднините вече ще си издерат очите!
— Съвсем вярно — въздъхва Поаро.
— Такава е човешката природа — отбеляза примирено мис Пибоди.
Поаро смени темата.
— Вярно ли е, че мис Аръндел се е увличала от спиритизма?
— Ако мислите — прониза го с поглед мис Пибоди, — че духът на Джон Аръндел е дошъл и е заповядал на Емили да остави парите си на Мини Лосън и че тя го е послушала, ще ви кажа, че много грешите. Емили не е толкова глупава. Ако питате мен, тя смяташе, че спиритизмът просто е малко по-забавен от реденето на пасианси или играта на карти. Виждали ли сте сестрите Трип?
— Не.
— Ако ги бяхте видели, щяхте да разберете колко е глупаво всичко. Неприятни жени. Винаги ви предават разни съобщения от този или онзи ваш роднина, и то обикновено от най-неподходящия. Но те вярват. И Мини Лосън също. Е, предполагам, че тези занимания са просто начин за прекарване на вечерите, който не е по-лош от всички останали.
Поаро отново смени темата.
— Сигурно познавате младия Чарлз Аръндел? Какъв човек е той?
— Не го бива за нищо. Но е чаровен младеж. Постоянно без пукната пара, постоянно с дългове, обикаля по света, но винаги се връща. Черен гологан се не губи! Знае обаче как да се държи с жените — подсмихна се тя. — Виждала съм ги много като него! Струва ми се странно, че е син на Томас. Той бе порядъчен и консервативен. Образец на нравственост. Е, младежът може би е наследил от другаде някои лоши неща. Но имайте предвид, че нехранимайкото ми харесва, макар и да е от тези, които с радост биха убили баба си за един-два шилинга. Липсва му морал. Странно е как някои хора се раждат без него.
— А сестра му?
— Тереза? — Мис Пибоди поклати глава и бавно каза: — Не зная. Тя е екзотично създание. Необичайно. Сгодена е за този наш превзет лекар. Вероятно сте го видели.
— Доктор Доналдсън.
— Да. Казват, че бил способен. Но е голям сухар във всичко останало. Не е от онзи тип младежи, на които бих обърнала внимание, ако бях момиче. Е, Тереза си знае работата най-добре. Обзалагам се, че има опит.
— Доктор Доналдсън не се ли е грижил за мис Аръндел?
— Да, когато доктор Грейнджър беше в отпуск.
— Но не и по време на последното ѝ боледуване?
— Мисля, че не.
— Струва ми се, мис Пибоди — усмихна се Поаро, — че вие не го цените много като лекар?
— Не съм казала такова нещо. Всъщност, грешите. Той е умен и проницателен, но аз не приемам методите му. Ето ви един пример. Навремето, когато някое дете преядеше със зелени ябълки и получеше жлъчна криза, лекарят го преглеждаше вкъщи, предписваше му хапчета, които му се изпращаха от здравната служба. А сега ви обясняват, че детето страда от силна ацидоза и трябва да пази диета. После получавате същото лекарство, само че под формата на красиви малки хапчета, приготвени във фармацевтичен завод, които струват три пъти повече! Доналдсън принадлежи към тази школа и, да ви кажа право, някои майки го предпочитат. Звучи им по така! Никой не си прави илюзии, че този млад човек ще бъде тук дълго и ще лекува шарка или жлъчни кризи. Погледът му е насочен към Лондон. Амбициозен е. Иска да специализира.
— В коя област?
— Май че серумна терапия. Мисля, че правилно го казах. Идеята е да ви бодат със спринцовки под кожата, независимо дали се чувствате добре или не, за да не пипнете някоя болест. Не одобрявам тези отвратителни инжекции.
— Доктор Доналдсън изследва ли някое конкретно заболяване?
— Не питайте мен. Всичко, което зная, е, че не се задоволява да бъде само обикновен провинциален лекар. Иска да се установи в Лондон. Но за да го направи, има нужда от пари, а е беден като църковна мишка.
— Колко жалко, че истински способните често страдат от липса на пари. А ето че има хора, които не харчат дори и една четвърт от дохода си.
— Емили Аръндел не го харчеше — повтори мис Пибоди. — Много хора се изненадаха, когато прочетоха завещанието. От сумата, искам да кажа, а не от човека, на когото я остави.
— Мислите, че роднините ѝ са били изненадани?
— Това се казва въпрос! — мис Пибоди присви от удоволствие очи. — Не бих отговорила нито да, нито не. Един от тях имаше доста странна реакция.