— Поведението на роднините ѝ към бедната Мини беше позорно — оплака се Изабел. Лицето ѝ се зачерви от възмущение.
— Мини е съвсем безобидна душа — присъедини се към думите ѝ Джулия.
— Хората започнаха да говорят неприятни неща. Била нагласила работата така, че парите да бъдат завещани на нея!
— А всъщност и за нея беше голяма изненада…
— Не повярвала на ушите си, когато адвокатът прочел завещанието…
— Самата тя ни го призна. „Джулия — ми каза тя, — скъпа, толкова съм шокирана. Само няколко дарения за слугите, а Литългрийн Хаус и остатъкът от богатството е завещала на Вилхелмина Лосън.“ Беше толкова смаяна, че едва говореше. А когато се осъзна, попита каква е сумата, като може би си мислеше, че става дума за няколко хиляди лири. Но след подробни пояснения за дивиденти и прочее мистър Първис съобщи, че сумата е около триста седемдесет и пет хиляди лири. Бедната Мини почти припаднала, както ни разправи по-късно.
— Не е имала никаква представа — продължи другата сестра. — Никога не си е мислила, че може да ѝ се случи подобно нещо!
— Тя ли ви го каза?
— О, да, повтори го многократно. Ето защо е много долно от страна на семейство Аръндел да продължават да се държат толкова недостойно. Отбягват я и я гледат с подозрение. В крайна сметка живеем в свободна страна…
— Англичаните изглежда вярват в тази заблуда — промърмори Поаро.
— Убедена съм, че всеки може да завещае парите си както пожелае! Мисля, че мис Аръндел постъпи съвсем разумно. Очевидно не е имала доверие на роднините си и, смея да твърдя, съвсем не без основание.
— Ами! — надвеси се напред Поаро с интерес. — Така ли?
Проявеното внимание от негова страна окуражи Изабел и тя продължи:
— Да, така е. Мистър Чарлз Аръндел, нейният племенник, е истинска напаст. Всички го знаят! Мисля дори, че полицията на една чужда страна го търси. Крайно непривлекателен човек. Колкото до сестра му, е, аз всъщност не съм разговаряла с нея, но тя е много странно момиче. Ултрамодерна е, слага си много грим. От вида на устните ѝ ми призлява. Сякаш по тях има кръв. Освен това подозирам, че взема наркотици. Поведението ѝ понякога е доста странно. Сгодена е за този млад и добър доктор Доналдсън, но ми се струва, че и той понякога изглежда възмутен. Разбира се, тя е привлекателна посвоему, но се надявам, че след време той ще се вразуми и ще се ожени за някое добро английско момиче, което харесва живота в провинцията и работата на открито.
— А другите роднини?
— И те са същите. Съвсем недостойни. Не че имам нещо против мисис Таниос, тя е доста приятна жена, но е много глупава и е изцяло под властта му. Той е турчин, мисля. Малко страшничко е за едно английско момиче да се омъжи за турчин, не мислите ли? Показва известна липса на изтънченост. Естествено мисис Таниос е много добра майка, въпреки че децата ѝ са доста непривлекателни, горките.
— Значи според вас мис Лосън най-много заслужава да получи състоянието на мис Аръндел?
— Мини Лосън е изключително добра жена — заяви ведро Джулия. — И толкова безкористна. Не че парите не я интересуват, но никога не е ламтяла за тях.
— И все пак не се е отказала да приеме богатството.
Изабел леко се отдръпна.
— О, едва ли някой би го направил.
— Не, вероятно не… — усмихна се Поаро.
— Виждате ли, мистър Парот — намеси се Джулия, — тя гледа на жеста като на израз на доверие, свещено доверие.
— Освен това с удоволствие би направила нещо за мисис Таниос или за децата ѝ — обясни Изабел. — Но не иска той да се добере до парите.
— Тя дори си мислеше да осигури издръжка на Тереза.
— Струва ми се, че е много щедро от нейна страна, имайки предвид безцеремонния начин, по който момичето винаги се е отнасяло с нея.
— Наистина, мистър Парот, Мини е най-щедрият човек. Но вие, разбира се, я познавате!
— Да — каза Поаро. — Познавам я, но все още не зная адреса ѝ.
— О, Боже! Колко съм глупава! Да ви го запиша ли?
— Аз ще си го запиша.
Поаро извади неизменния си бележник.
— Кланройдън Маншънс №17. Не е много далеч от Уайтлис. Нали ще ѝ предадете поздрави от нас? Отдавна не ни се е обаждала.
Поаро стана и аз го последвах.
— Трябва да благодаря и на двете ви — заяви той за изключително приятния разговор, както и за любезността ви да ми дадете адреса на моята приятелка.
— Чудя се защо не са ви го дали от къщата! — възкликна Изабел. — Пак тази Елън! Слугите са толкова ревниви и дребнави. Понякога бяха много груби с Мини.
Джулия се ръкува като грандама.