— Да не би да искате да кажете, че вярвате в спиритизма, Поаро?
— Разумът ми не го отхвърля. Никога не съм го изучавал, но трябва да се признае, че много учени са убедени в съществуването на явления, които не могат да бъдат обяснени, дори и с лековерните приказки на някоя си мис Трип.
— В такъв случай вие вярвате в брътвежите, че около главата на мис Аръндел се е появил светещ ореол?
Поаро махна с ръка.
— Говорех по принцип, защото исках да ви покажа, че вашият скептицизъм не е основателен. Колкото до въпроса ви, създадох си определено мнение за сестрите Трип и трябва внимателно да обмисля всеки факт, който ми съобщиха. Глупавите жени, mon ami, са си глупави, независимо дали говорят за спиритизма, за политиката, за отношенията между половете или за принципите на будизма.
— И все пак вие много внимателно ги слушахте.
— Днес целта ми бе такава — да слушам. Да чуя всичко, което ще се каже за тези седем души, и най-вече, разбира се, за петимата, представляващи най-голям интерес. Вече знаем някои неща за тях. Да вземем мис Лосън. От сестрите Трип научихме, че тя е била всеотдайна, безкористна и изобщо добър човек. От мис Пибоди научихме, че е била глупава и лековерна, без достатъчно смелост и ум, за да извърши нещо незаконно. От доктор Грейнджър научихме, че са я тормозили и унижавали, и е била една бедна „страхлива, пърхаща кокошка“. Струва ми се, че се изрази така. От келнера научихме, че мис Лосън е „личност“, а от Елън, че Боб, кучето, я е презирало. Виждате ли, всеки я е възприемал от различен ъгъл. Същото се отнася и за останалите. Никой няма добро мнение за морала на Чарлз Аръндел, но въпреки това отношението им към него не е еднакво. Доктор Грейнджър го нарича снизходително „непочтителен млад дявол“. Мис Пибоди казва, че той би убил и баба си за пари, но определено предпочита нехранимайкото пред „сухара“. Тези сведения са много полезни и интересни и ни водят към следващата крачка.
— Каква е тя?
— Да си изградим собствено мнение, приятелю.
Тринайсета глава
Тереза Аръндел
На другата сутрин поехме към адреса, който ни даде доктор Доналдсън.
Предложих на Поаро да посетим мистър Първис, адвоката, но той категорично отхвърли идеята.
— Не, приятелю. Какво можем да му кажем, какъв мотив ще изтъкнем, за да му поискаме информация?
— Обикновено сте пълен с най-невероятни мотиви, Поаро! Всяка от досегашните лъжи би свършила работа, нали?
— Напротив, приятелю, „всяка от досегашните лъжи“, както се изразихте, няма да свърши работа. Не и пред адвокат. Ще бъдем, как го казвате, изхвърлени като мръсни котета.
— Е, добре — съгласих се аз. — Да не рискуваме!
И така, както вече споменах, ние се отправихме към апартамента на Тереза Аръндел.
Въпросният апартамент се намираше в един блок в Челси с изглед към реката. Беше обзаведен скъпо, в модерен стил, с блестящи хромирани мебели и дебели килими с геометрични фигури.
Почакахме няколко минути и после в стаята влезе момиче, което ни погледна въпросително.
Тереза Аръндел изглеждаше на около двайсет и осем или двайсет и девет години. Беше висока и стройна и сякаш беше слязла от увеличена черно-бяла фотография. Косата ѝ бе катраненочерна, а лицето ѝ — мъртвешки бледо под тежкия грим. Веждите ѝ бяха оскубани и придаваха на лицето ѝ израз на закачлива ирония. Устните ѝ бяха единственото цветно петно, блестяща алена роза на бялото ѝ лице. Въпреки отегченото и безразличното си държание тя създаваше впечатление (не зная как успяваше), че е два пъти по-жизнена от останалите хора. Приличаше на навита пружина.
Хладно погледна към мен, после към Поаро.
Страхувайки се да излъже (надявам се), този път Поаро подаде визитната си картичка. Тя я взе и като я държеше с пръстите си, я разгледа от двете страни.
— Предполагам — каза тя, — че вие сте мистър Поаро?
Поаро ѝ се поклони с възможно най-голямата си галантност.
— На вашите услуги, мадмоазел. Ще ми позволите ли да отнема малко от скъпоценното ви време?
Имитирайки леко маниера на Поаро, тя отвърна:
— Приятно ми е, мосю Поаро. Седнете, моля.
Поаро седна доста предпазливо на ниския квадратен фотьойл, а аз — на един стол с права облегалка и конопена тапицерия. Тереза се настани небрежно на табуретката пред камината. Предложи ни цигари. Ние отказахме, а тя си запали една.
— Вероятно сте чували за мен, мадмоазел?
Тя кимна.
— Приятелче на Скотланд Ярд. Така е, нали?
Стори ми се, че Поаро не остана във възторг от описанието ѝ. Той заяви важно: