Тереза сви рамене.
— Бих ви помолил да ми разкажете всичко, което знаете за последните седмици от живота на мис Аръндел. Като начало, ще започна с това, че, както разбрах, вие, брат ви, а също и доктор Таниос и съпругата му сте ѝ гостували за Великден.
— Да, така беше.
— Случи ли се нещо важно по време на посещението ви?
— Не.
— Нищо? Но аз мислех…
— Какво егоцентрично създание си, Тереза — намеси се Чарлз. — Нищо важно не се случи с теб! Потънала в любовни мечтания! Нека да ви кажа, мосю Поаро, че Тереза си има едно синеоко момче в Маркет Бейзинг. От местните доктори. И като резултат вече е получила погрешна представа за света. Всъщност леля ни се спъна, падна по стълбите и едва не се уби. Ех, да беше станало. Щеше да ни спести цялата тази бъркотия.
— Паднала е по стълбите?
— Да, спъна се на топката на кучето. Малката умна гадинка я беше оставила в горния край на стълбите и тя се спъна в нея през нощта.
— Кога се е случило?
— Чакайте да помисля… Във вторник — вечерта, преди да си заминем.
— Леля ви пострада ли сериозно?
— За съжаление не си падна на главата. Ако беше станало така, можеше да пледираме за слабоумие или както се казва по научному. Не, почти не пострада.
— Какво разочарование за вас — отбеляза сухо Поаро.
— А? О, разбирам за какво намеквате. Да, както се изразяхте, беше голямо разочарование. Костеливи орехи са тези стари дами.
— И всички ли си тръгнахте в сряда сутринта?
— Да.
— В сряда, петнайсети април. После кога се видяхте отново с леля си?
— Не беше в края на следващата, а на по-следващата седмица.
— Било е, чакайте да си спомня, на двайсет и пети, нали?
— Да, мисля, че беше на тази дата.
— А леля ви кога почина?
— Следващият петък.
— В понеделник през нощта ли се почувства зле?
— Да.
— В понеделника, когато сте си тръгнали?
— Да.
— Ходихте ли при нея по време на боледуването ѝ?
— Отидохме чак в петък. Не знаехме, че наистина е толкова зле.
— Пристигнахте ли навреме, за да я заварите жива?
— Не, вече беше починала.
Поаро премести погледа си към Тереза Аръндел.
— Бяхте ли с брат си и в двата случая?
— Да.
— А при второто ви гостуване не стана ли дума, че е направено ново завещание?
— Не — отговори Тереза.
Чарлз обаче отвърна почти едновременно с нея.
— О, да — каза той. — Стана дума.
Говореше безгрижно, както винаги, но се усети как леко се стегна, като че ли безгрижието му бе по-изкуствено от обикновено.
— Така ли? — попита Поаро.
— Чарлз! — извика Тереза.
Той сякаш се притесняваше да срещне погледа на сестра си.
Заговори ѝ, без да я гледа в очите:
— Тя сигурно си спомняш, сестричке? Споменах ти.
— Леля Емили го каза един вид като ултиматум. Седеше подобно на съдия в съдебната зала. Дръпна една реч. Заяви, че изобщо не одобрява поведението на роднините си, тоест моето и на Тереза. Колкото до Бела, тя нямала нищо против нея, но, от друга страна, не харесвала и не вярвала на съпруга ѝ. Мотото на леля Емили беше „Доверявай се само на англичаните!“. Леля беше убедена, че ако Бела наследи значителна сума пари, Таниос по някакъв начин ще се добере до тях. „Бъди сигурен, че един грък ще го направи!“ И продължи: „Така, както е сега, ще е по-безопасно за нея.“ После продължи с думите, че двамата с Тереза не сме хора, на които могат да се поверят пари. Ще ги проиграем и профукаме. Ето защо, заключи тя, е направила ново завещание, с което оставя цялото си състояние на мис Лосън. „Тя е глупава — отсече леля Емили, — но е предана душа. И наистина вярвам, че е привързана към мен. Не е виновна, че няма ум. Помислих, че е по-справедливо да не крия от теб, Чарлз, за да знаеш отсега, че не бива да разчиташ на пари от мен.“ Проклетия, а! А като си помисля колко усилия положих…
— Защо си скрил от мен, Чарлз? — яростно попита Тереза.
— А вие какво ѝ отговорихте, мистър Аръндел? — намеси се Поаро.
— Аз ли? — безгрижно попита Чарлз. — О, само се засмях. Нямаше смисъл да се държа грубо. Не това е начинът. „Както желаеш, лельо Емили — казах ѝ аз. — Може би е малко шокиращо, но в крайна сметка, парите са си твои и можеш да правиш с тях каквото пожелаеш.“
— А каква беше реакцията на леля ви?
— О, прие го добре, наистина много добре. Отвърна: „Е, бих казала, че постъпваш като мъж, Чарлз.“ А аз ѝ заявих: „Човек трябва да приема превратностите на съдбата. Всъщност, след като няма какво да очаквам в бъдеще, защо не ми дадеш малко пари сега?“ А тя заключи, че съм нагъл и се разделихме разгневени един на друг.
— Много добре сте прикрили чувствата си.
— Е, всъщност не го взех на сериозно.