— Така ли?
— Не. Помислих си, че е номер от страна на старицата. Искаше да сплаши всички ни. Много силно подозирах, че след няколко седмици или може би месеци ще скъса въпросното завещание. Леля Емили беше особено привързана към семейството. Вярвам, че щеше да постъпи точно така, ако не беше починала внезапно.
— А! — възкликна Поаро. — Интересна мисъл. — Помълча известно време, после продължи: — Възможно ли е някой, мис Лосън например, да е чул вашия разговор?
— Възможно е. Ние говорехме доста високо. А тази птица Лосън се мотаеше вън пред вратата, когато излязох от стаята. Според мен е подслушвала.
Поаро обърна замислено поглед към Тереза.
— Вие знаехте ли?
Преди тя да успее да отговори, Чарлз се намеси:
— Тереза, сестричке, сигурен съм, че ти казах или ти намекнах.
Настъпи странна тишина. Чарлз фиксираше с очи Тереза и в погледа му имаше някаква тревога, която не беше свързана с предмета на разговора. Тереза бавно отвърна:
— Ако ми беше казал… не мисля… че бих могла да го забравя. А вие как смятате, мосю Поаро? — и тя го погледна с тъмните си очи.
— Не, не мисля, че бихте могли да го забравите, мис Аръндел. — После рязко се обърна към Чарлз и продължи: — Нека да изясним един въпрос. Мис Емили Аръндел спомена ли ви, че възнамерява да промени завещанието си, или направо ви каза, че вече го е сторила?
— О, беше съвсем категорична — отвърна бързо Чарлз. — Всъщност тя ми го показа.
Поаро се надвеси напред и отвори широко очи.
— Това е много важно. Твърдите, че мис Аръндел наистина ви е показала завещанието?
Изведнъж Чарлз започна да се върти неспокойно като ученик, едно много обезоръжаващо действие. Строгостта на Поаро го накара да се чувства доста неудобно.
— Да. Показа ми го.
— Можете ли да се закълнете?
— Разбира се — той погледна притеснено Поаро. — Не разбирам какво толкова важно има в този факт.
Изведнъж Тереза рязко се размърда. Изправи се и застана до полицата над камината. Бързо запали нова цигара.
— А вие, мадмоазел? — обърна се внезапно към нея Поаро. — Когато бяхте при леля си, тя каза ли ви нещо важно?
— Не. Беше много дружелюбна. Тоест толкова, колкото всеки път. Изнесе ми лекция за начина ми на живот и прочее. Тя винаги го правеше. Но тогава беше малко по-неспокойна от обикновено.
— Предполагам, мадмоазел — усмихна се Поаро, — че съзнанието ви е било заето повече с годеника ви?
— Той не беше там — отговори рязко Тереза. — Беше заминал на някакъв медицински конгрес.
— Значи не сте се виждали след Великден? Тогава ли бяхте с него за последен път?
— Да. Вечерта, преди да си тръгнем, той дойде на вечеря.
— И тогава не сте имали, простете, никакви пререкания с него?
— Не, естествено.
— Помислих си само, че след като го е нямало при второто ви посещение…
— Но, вижте — намеси се Чарлз, — второто гостуване беше импровизирано. Продиктувано от обстоятелствата.
— Така ли?
— О, нека си кажем истината — намеси се унило Тереза. — Виждате ли, Бела и съпругът ѝ бяха там през почивните дни предната седмица, суетяха се около леля Емили заради злополуката. Смятаха, че могат да спечелят нещо за наша сметка…
— Помислихме си — ухили се Чарлз, — че няма да е зле и ние да покажем малко загриженост за здравето на леля Емили. Но наистина старата дама беше доста умна, за да се поддаде на подобни умилквания. Твърде добре им знаеше цената. Нашата леля Емили никак не беше глупава.
Тереза изведнъж се разсмя.
— Страхотна история, нали? Всички бяхме зинали за пари.
— Същото важи ли и за братовчедката ви и съпруга ѝ?
— О, да, на Бела никога не ѝ стигат парите. Много е смешен начинът, по който се опитва да копира всичките ми дрехи за около една осма от цената им. Мисля, че Таниос е проиграл парите ѝ, занимавайки се с разни спекулации. Притеснени са и трудно свързват двата края. Имат две деца и искат да ги изучат в Англия.
— Бихте ли ми дали адреса им? — попита Поаро.
— Отседнали са в хотел „Дърам“ в Блумсбъри.
— Що за човек е братовчедката ви?
— Бела? Ами тя е ужасна жена. Нали, Чарлз?
— О, определено е ужасна. Прилича на щипалка. И е предана майка. И щипалките са такива, доколкото зная.
— А съпругът ѝ?
— Таниос? Е, изглежда малко странно, но иначе е приятен човек. Умен, забавен и великодушен човек.
— Съгласна ли сте, мадмоазел?
— Е, трябва да призная, че го предпочитам пред Бела. Убедена съм, че е дяволски способен лекар. Но не бих му се доверила изцяло.
— Тереза не се доверява на никого — каза Чарлз и я прегърна през раменете. — И на мен също.
— Ако някой ти се довери, сладурче, значи е малоумен — обясни любезно Тереза.