Поаро махна на едно такси. То спря до нас и Поаро даде адреса на шофьора.
— Кланройдън Маншънс №17, Бейзуотър.
— Значи следващата е Лосън — отбелязах аз. — А после семейство Таниос?
— Правилно, Хейстингс.
— Каква роля ще изиграете там? — заинтересувах се аз, когато таксито наближи мястото. — Биограф на генерал Аръндел, потенциален купувач на Литългрийн Хаус или нещо по-тайнствено?
— Ще се представя просто като Еркюл Поаро.
— Какво разочарование! — подкачих го аз. Поаро само ме погледна и плати на шофьора на таксито.
Номер 17 бе на втория етаж. Една наперена прислужничка ни отвори вратата и ни покани в стая, която ни шокира с нелепия си вид в сравнение с тази, която преди малко бяхме напуснали.
Апартаментът на Тереза Аръндел бе почти празен. Жилището на мис Лосън толкова бе претъпкано с мебели и всякакви дреболии, че човек не можеше да се движи, без да изпита страх, че ще събори нещо.
Вратата се отвори и в стаята влезе доста закръглена жена на средна възраст. Мис Лосън изглеждаше така, както си я представях — енергична, но с доста глуповат израз на лицето. Побелялата ѝ коса бе сресана небрежно и на носа ѝ бе кацнало накриво едно пенсне. Говореше накъсано и често си поемаше дъх.
— Добро утро… ъъъ… Не мисля…
— Мис Вилхелмина Лосън?
— Да, да… така се казвам…
— Името ми е Поаро, Еркюл Поаро. Вчера разгледах Литългрийн Хаус.
— О, така ли?
Устата на мис Лосън леко се отвори и тя няколко пъти приглади без нужда разрошената си коса.
— Няма ли да седнете? — предложи ни жената. — Седнете тук, моля. О, Боже, боя се, че масата ви пречи. Малко е претрупано. Толкова е трудно! Тези апартаменти… Моят е тесничък, но е в центъра! На мен ми харесва да живея в центъра. А на вас?
Седна с въздишка на един викториански стол, който изглеждаше неудобен, а пенснето ѝ все още стоеше накриво. После затаи дъх и погледна към Поаро с надежда.
— Ходих да разгледам Литългрийн Хаус като бъдещ купувач — продължи Поаро. — Но бих искал веднага да кажа, и то съвсем поверително…
— О, да — пое си дъх мис Лосън, очевидно приятно развълнувана.
— Поверително — повтори Поаро, — защото отидох там по друга причина… Вие може би знаете, че малко преди смъртта си мис Аръндел ми писа… — Той замълча за миг, после продължи: — Аз съм много известен частен детектив.
По лицето на мис Лосън се смениха няколко изражения и тя леко се изчерви. Зачудих се кое от всичките щеше да се окаже подходящо за разследването на Поаро. Тревога, вълнение, изненада, озадаченост…
— О! — възкликна тя и след кратка пауза отново повтори: — О! — После съвсем неочаквано попита: — За парите ли?
Дори Поаро леко се сепна, но внимателно отговори:
— Имате предвид за парите, които…
— Да, да. За парите, които изчезнаха от чекмеджето.
— Мис Аръндел не ви ли каза, че ми е писала за тези пари? — попита Поаро.
— Всъщност не. Нямах представа… Е, наистина трябва да призная, че съм много изненадана…
— Помислихте, че не го е споменавала пред никого?
— Естествено, че не съм си мислила подобно нещо. Виждате ли, тя много добре знаеше… — и мис Лосън отново замълча.
— Много добре е знаела кой е взел парите? — бързо попита Поаро. — Това имате предвид, нали?
Мис Лосън кимна и продължи почти без дъх:
— Не съм допускала, че тя би желала… Е, искам да кажа… тя сякаш смяташе…
Поаро отново прекъсна несвързаните ѝ приказки.
— Беше семеен въпрос, така ли?
— Точно така.
— Но аз съм специалист по семейните въпроси. Виждате ли, аз съм много, много дискретен.
Мис Лосън енергично закима с глава.
— О! Разбира се? Тогава е различно. Не е като с полицията.
— Не, не. Съвсем не съм като полицаите.
— О, не! Скъпата мис Аръндел беше толкова горда жена. Разбира се, и преди е имала проблеми с Чарлз, но винаги си е мълчала. Веднъж, струва ми се, той трябваше да замине за Австралия.
— И какво? — попита Поаро. — Фактите в този случай бяха следните, нали? Мис Аръндел е държала някаква сума в едно чекмедже… — и той замълча. Мис Лосън побърза да потвърди думите му.
— Да, беше ги изтеглила от банката. За заплатите на прислугата и за книги.
— И колко пари липсваха?
— Четири банкноти по една лира. Не, не, сгреших, три банкноти по една лира и две по десет шилинга. Човек трябва да е точен, особено в подобен случай.
Мис Лосън го погледна сериозно и разсеяно побутна пенснето си. Изпъкналите ѝ очи бяха ококорени.
— Благодаря ви, мис Лосън. Виждам, че имате чудесно чувство за деловите въпроси.
Мис Лосън леко се изпъчи и се засмя неловко.
— Мис Аръндел подозираше, без съмнение основателно, че за кражбата е виновен племенникът ѝ Чарлз — продължи Поаро.