— Трудно ви е било да се справите с положението — отбеляза със съчувствие Поаро.
— Да, така беше — въздъхна тя и поклати глава.
Поаро стана.
— Много ви благодаря, мадмоазел, за любезността и помощта.
Мис Лосън също стана. Гласът ѝ звучеше малко развълнувано.
— Сигурна съм, че няма за какво да ми благодарите. Наистина! Толкова ще се радвам, ако съм могла да направя нещо… Ако има още нещо, което съм в състояние да направя…
Поаро се върна от вратата. Сниши глас.
— Мисля, мис Лосън, че има нещо, което трябва да научите. Чарлз и Тереза Аръндел се надяват да оспорят завещанието.
По бузите на мис Лосън изби ярка червенина.
— Те не могат да го направят — отвърна рязко тя. — Адвокатът ми го каза.
— А! — възкликна Поаро. — Значи сте се консултирали с адвокат?
— Естествено. Защо не?
— Няма причина да не го направите. Много разумна постъпка. Приятен ден, мадмоазел.
Когато излязохме на улицата, Поаро си пое дълбоко въздух.
— Хейстингс, mon ami, тази жена или наистина е такава, каквато изглежда, или е превъзходна актриса.
— Тя не вярва, че е възможно смъртта на мис Аръндел да не е естествена. Чухте го, нали?
Поаро не ми отговори. Има моменти, в които му е много удобно да се прави на глух. Помаха за такси.
— Хотел „Дърам“, Блумсбъри — каза той на шофьора.
Шестнайсета глава
Мисис Таниос
— Някакви господа искат да ви видят, мадам.
Жената, която седеше и пишеше на масата в един от салоните на хотел „Дърам“, обърна глава и стана. После тръгна неуверено към нас.
Мис Таниос можеше да бъде на всякаква възраст над трийсетте. Беше висока, слаба жена, с тъмна коса, с изпъкнали светлосини очи и тревожен израз на лицето. На главата си имаше модерна шапка, поставена под ъгъл, който обаче не беше модерен. Носеше доста неугледна памучна пола.
— Не мисля… — започна тя неуверено.
Поаро се поклони.
— Току-що идвам от братовчедката ви, мис Тереза Аръндел.
— О! От Тереза? Така ли?
— Може би ще ми отделите няколко минути за личен разговор?
Мис Таниос се огледа доста безпомощно. Поаро ѝ предложи да седнат на кожения диван в далечния край на салона.
Когато тръгнахме натам, един висок глас изписка:
— Мамо, къде отиваш?
— Ще бъда ей там. Продължавай да пишеш писмото си, скъпа.
Детето, слабичко момиченце на около седем години, отново се залови с очевидно трудната задача. От напрежение езичето ѝ се беше подало от разтворените ѝ устни.
Далечният край на салона беше съвсем пуст. Мисис Таниос седна, ние също. Погледна въпросително към Поаро.
Той започна:
— Отнася се за смъртта на леля ви, мис Емили Аръндел.
Дали започвах да си фантазирам разни работи, или видях сянка на тревога да преминава внезапно през безцветните ѝ, изпъкнали очи?
— И какво?
— Мис Аръндел е променила завещанието си, малко преди да умре. Според него всичко остава на мис Вилхелмина Лосън. Искам да разбера, мисис Таниос, дали ще се присъедините към братовчедите си, мис Тереза и мистър Чарлз Аръндел, в опита им да оспорят завещанието?
— О! — пое дълбоко въздух мисис Таниос. — Не мисля, че е възможно, нали? Искам да кажа, че съпругът ми се консултира с адвокат и той, изглежда, смята, че ще е по-добре да не се опитваме.
— Адвокатите, мадам, са предпазливи хора. Обикновено съветите им са непременно да се избягват жалбите и несъмнено в повечето случаи са прави. Но има моменти, когато си струва да се поеме риск. Аз самият не съм адвокат и следователно гледам на случая по съвсем различен начин. Мис Аръндел… имам предвид мис Тереза Аръндел… е готова да се бори. А вие?
— Аз… О! Наистина не зная — тя закърши нервно ръце. — Трябва да се посъветвам със съпруга си.
— Естествено ще трябва да се посъветвате с него, преди да предприемете нещо конкретно. Но какво е вашето становище?
— Ами, наистина не зная — мисис Таниос изглеждаше още по-разтревожена. — Много зависи от съпруга ми.
— Но вие, вие самата какво мислите, мадам?
Мисис Таниос се намръщи, а после бавно каза:
— Не смятам, че идеята ми харесва. Изглежда… Изглежда доста непочтена, нали?
— Така ли, мадам?
— Да. В крайна сметка, след като леля Емили е решила да остави парите си на някого, който не е от семейството, струва ми се, че трябва да се примирим.