— Не се ли чувствате огорчена?
— О, да — по бузите ѝ се появи лека руменина. — Мисля, ме беше крайно несправедливо! Крайно несправедливо! И така неочаквано. Толкова неприсъщо за леля Емили. И много несправедливо по отношение на децата.
— Смятате, че не е присъщо на мис Емили Аръндел?
— Мисля, че бе твърде необичайно за нея!
— Тогава възможно ли е да не е действала по своя воля? Не мислите ли, че вероятно е била подложена на чуждо влияние?
Мисис Таниос отново се намръщи. После с нежелание каза:
— Трудното в случая е, че не мога да си представя как някой би успял да повлияе на леля Емили! Беше толкова твърдоглава старица.
— Да — кимна одобрително Поаро, — така е. А мис Лосън едва ли е човек, за когото може да се каже, че е със силен характер.
— Не, тя наистина е мило създание… изглежда доста глуповата, но е много, много мила. Ето защо, аз смятам…
— Да, мадам? — подкани я Поаро, когато тя замълча.
Мисис Таниос отново закърши ръце и отвърна:
— Ами, мисля, че е подло да се опитваме да оспорим завещанието. Сигурна съм, че мис Лосън не е замесена по никакъв начин… Убедена съм, че тя не е способна да мами и да интригантства…
— Съгласен съм с вас, мадам.
— Ето защо мисля, че ако започнем съдебни дела, би било… недостойно и злостно, а освен това би било и много скъпо, нали?
— Да, би било скъпо.
— А може би и безполезно. Но трябва да поговорите със съпруга ми. Той разбира тези въпроси много повече от мен.
Поаро изчака минута-две, после попита:
— Според вас коя е причината за промяната на завещанието?
По бузите на мисис Таниос се появи червенина и тя промърмори:
— Нямам ни най-малка представа.
— Мадам, обясних ви, че не съм адвокат. Но не ме попитахте каква е професията ми.
Тя го изгледа въпросително.
— Аз съм детектив. Малко преди да умре, мис Емили Аръндел е написала писмо до мен.
Мисис Таниос се надвеси напред и притисна дланите си.
— Писмо? — попита тя остро. — За съпруга ми?
Поаро я погледа известно време и бавно каза:
— Боя се, че нямам право да ви отговоря на този въпрос.
— Значи е било за съпруга ми — тя леко повиши глас. — Какво ви е писала? Мога да ви уверя, мистър… ъъъ… не зная името ви.
— Казвам се Поаро. Еркюл Поаро.
— Мога да ви уверя, мистър Поаро, че ако в писмото се споменава нещо срещу съпруга ми, то е пълна лъжа! Зная също кой го е предизвикал! И по тази причина не бих искала да предприемам никакви общи действия с Тереза и Чарлз! Тереза никога не е харесвала съпруга ми. Тя е говорила такива неща! Зная, че ги е говорила! Леля Емили беше предубедена към съпруга ми, защото не е англичанин, и вярваше на всичко, което Тереза ѝ говореше за него. Но то не е истина! Кълна се, мистър Поаро!
— Мамо… Свърших с писмото.
Мисис Таниос бързо се обърна. С усмивка, изпълнена с любов, тя взе листа, който малкото момиченце ѝ подаде.
— Много хубаво, скъпа, наистина е много хубаво. А и рисунката на Мики Маус е прекрасна.
— Какво да правя сега, мамо?
— Искаш ли да купиш една хубава пощенска картичка с картинка? Ето ти пари. Отиваш при господина във фоайето и си избираш. После можеш да я изпратиш на Селим.
Детето се отдалечи. Спомних си какво ни каза Чарлз Аръндел. Мисис Таниос очевидно беше предана съпруга и майка. И, както той се изрази, приличаше малко на щипалка.
— Това единственото ви дете ли е, мадам?
— Не, имам и малко момченце. В момента той е навън с баща си.
— Те придружават ли ви, когато ходите в Литългрийн Хаус?
— О, да, понякога, но, виждате ли, леля ми беше доста стара и децата я безпокояха. Но тя беше много мила и винаги им изпращаше чудесни подаръци за Коледа.
— Кога за последен път се видяхте с мис Емили Аръндел?
— Струва ми се, че беше десет дни, преди да почине.
— Вие със съпруга си и двамата си братовчеди сте били заедно при нея, нали?
— О, не. Бяхме заедно в края на предишната седмица, на Великден.
— А вие със съпруга си сте били там и в края на следващата седмица?
— Да.
— А тогава мис Аръндел беше ли в добро здраве и с бодър дух?
— Да, изглеждаше както обикновено.
— Не е ли била на легло?
— Лежеше, защото бе паднала, но слезе долу при нас, още докато бяхме там.
— Споменавала ли ви е, че е направила ново завещание?
— Не. Абсолютно нищо.
— И отношението ѝ към вас не беше променено?
Последва дълга пауза, преди мисис Таниос да отговори.
— Не, беше нормално.
Почувствах, че в момента двамата с Поаро бяхме убедени в едно и също нещо.
Мисис Таниос лъжеше!
Поаро помълча малко, после каза:
— Може би трябва да поясня, че когато ви попитах дали отношението на мис Аръндел към вас не е било променено, не използвах множествено число. Имах предвид лично вас.