— О! Разбирам — отвърна бързо тя. — Леля Емили беше много мила с мен. Даде ми малка перла и диамантена брошка и изпрати по десет шилинга за всяко от децата.
Вече липсваше скованост в поведението ѝ. Думите се лееха от устата ѝ.
— А що се отнася до съпруга ви… нямаше ли промяна в отношението ѝ към него?
Сковаността ѝ се възвърна. Мисис Таниос не погледна Поаро в очите, когато му отговори:
— Не, разбира се. Защо би трябвало да има?
— След като предполагате, че братовчедката ви Тереза Аръндел може би се е опитвала да настройва леля ви…
— Тя го направи! Сигурна съм! — Мисис Таниос се наведе напред. — Вие сте съвсем прав. Имаше промяна! Леля Емили внезапно охладня към него. И се държа много странно. Той ѝ препоръча едно специално лекарство за подпомагане на храносмилането, дори си направи труда да ѝ го достави. Лично отиде при аптекаря и го помоли да го приготви. Тя му благодари, но доста сухо, а по-късно я видях да излива шишенцето в умивалника! — обясни тя с негодувание.
Поаро премигна и отбеляза с безизразен глас:
— Странно поведение.
— Стори ми се крайно неучтиво! — заяви разпалено съпругата на доктор Таниос.
— Както казвате, възрастните дами понякога не се доверяват на чужденци — отвърна Поаро. — Според мен смятат, че английските лекари са единствените в света. Причината е в тесногръдието им.
— Да, мисля, че е така — съгласи се мисис Таниос леко умилостивена.
— Кога се връщате в Смирна, мадам?
— След няколко седмици. Съпругът ми… А! Ето го и него, заедно с Едуард.
Седемнайсета глава
Доктор Таниос
Трябва да си призная, ме първото ми впечатление от доктор Таниос бе доста шокиращо. Изграденият в съзнанието ми образ бе някак си зловещ. Представях си го като смугъл чужденец с тъмна брада и жесток вид.
Вместо това видях един закръглен веселяк с кафяви очи и кестенява брада. И въпреки че наистина имаше брада, тя по-скоро му придаваше артистичен вид.
Говореше перфектен английски. Гласът му имаше приятен тембър и напълно съответстваше на жизнерадостното, добронамерено излъчване на лицето му.
— Ето ни и нас — усмихна се той на жена си, — Едуард бе много впечатлен от първото си пътуване с метрото. Досега се беше возил само на автобус.
Едуард приличаше на баща си, но и двамата със сестра му определено имаха чуждестранен вид и аз разбрах какво искаше да каже мис Пибоди, когато ги описа като „доста жълтеникави деца“.
Присъствието на съпруга ѝ очевидно изнервяше мисис Таниос. С леко заекване тя му представи Поаро. Мен ме пренебрегна.
Доктор Таниос реагира бурно.
— Поаро? Мосю Еркюл Поаро? Но аз съм чувал името ви! И какво ви води при нас, мосю Поаро?
— Тук съм по въпрос, отнасящ се за една дама, починала наскоро — мис Емили Аръндел — отвърна Поаро.
— Лелята на жена ми? Да… И какво?
— Възникнаха някои неща във връзка със смъртта ѝ… — бавно обясни Поаро.
Изведнъж мис Таниос се намеси.
— Става дума за завещанието, Джейкъб. Мосю Поаро е разговарял с Тереза и Чарлз.
Видимото напрежение на доктор Таниос сякаш се стопи. Той се отпусна на един стол.
— А, завещанието! Твърде несправедливо завещание, но, струва ми се, не е моя работа.
Поаро им разказа за разговора с двамата Аръндел (не бих се осмелил да твърдя, че се придържаше точно към истината) и внимателно им намекна за възможността да се оспори завещанието.
— Много ме заинтригувахте, мосю Поаро. Съгласен съм с вас. Нещо би могло да се направи. Аз всъщност се консултирах с адвокат, но съветът му не беше обнадеждаващ. Следователно… — той повдигна рамене.
— Адвокатите, както вече споделих със съпругата ви, са предпазливи хора. Не обичат да рискуват. Но аз, аз съм различен! А вие?
Таниос се разсмя. Силен, безгрижен смях.
— О, аз бих рискувал! Често съм го правил, нали, Бела, момичето ми? — и той ѝ се усмихна.
Тя отвърна на усмивката му, но ми се стори, че го направи доста механично.
Доктор Таниос отново насочи вниманието си към Поаро.
— Не съм адвокат, но според мен е съвсем ясно, че завещанието е направено, когато старата дама не е била в състояние да отговаря за постъпките си. Тази Лосън е хитра и коварна.
Мисис Таниос се размърда притеснено. Поаро бързо я погледна.
— Не сте ли съгласна, мадам?
— Тя винаги е била толкова мила — отвърна тихо тя. — Не бих я нарекла хитра.
— Била е мила с теб — възпротиви се доктор Таниос, — тъй като няма защо да се страхува от теб, скъпа моя Бела. Ти лесно можеш да бъдеш измамена!