— Мис Аръндел е била принудена да остане на легло.
— Така. С много време за размисъл. И после?
— Написала ви е писмо.
Поаро кимна.
— Да, тя ми е писала, но писмото не е било изпратено. Колко жалко!
— Подозирате ли нещо нередно в това, че писмото не е било пуснато навреме?
— Хейстингс — намръщи се той, — трябва да си призная, че не зная. Като имам предвид всичко, в което съм почти убеден, мисля, че писмото е било забутано. Струва ми се, но не съм сигурен, че никой не е знаел за писмото. Продължете, какво се е случило после?
— Адвокатът ѝ я е посетил — предположих аз.
— Да. Тя е изпратила да повикат адвоката ѝ и той е пристигнал.
— И тогава тя е направила ново завещание — продължих аз.
— Точно така. Тя е направила ново и съвсем различно завещание. И сега, имайки предвид завещанието, ние трябва много внимателно да преценим думите на Елън. Ако си спомняте, тя ни каза, че мис Лосън е държала мис Аръндел да не научи, че Боб е бил навън през цялата нощ.
— Но… О! Разбирам… Не, не разбирам. Или може би започвам да усещам накъде биете…
— Съмнявам се! Но ако разбирате, надявам се, че осъзнавате изключителната важност на тези думи? — той ме погледна свирепо.
— Да, да — побързах да отвърна аз.
— И после се случват различни неща — продължи Поаро. — Чарлз и Тереза идват в края на седмицата, а мис Аръндел показва на Чарлз новото завещание, или поне така твърди той.
— Не му ли вярвате?
— Вярвам само на проверените думи. Мис Аръндел не го е показала на Тереза.
— Защото е мислила, че той ще ѝ каже.
— Но той не го е направил. Защо?
— Чарлз твърди, че е споделил с нея.
— Но Тереза беше съвсем сигурна, че не е, една много интересна и показателна подробност. А когато ние си тръгнахме, тя го нарече глупак.
— Обърках се, Поаро — оплаках се аз.
— Нека проследим събитията. Доктор Таниос идва в неделя, вероятно без знанието на съпругата си.
— Бих казал със сигурност без нейно знание.
— Нека допуснем, че е възможно. Да продължим! Чарлз и Тереза си тръгват в понеделник. Мис Аръндел е в добро здраве и с бодър дух. Хапва си солидно на вечеря и стои на тъмно заедно със сестрите Трип и мис Лосън. В края на сеанса ѝ става зле. Отива да си легне и четири дни по-късно умира. Мис Лосън наследява всичките ѝ пари. А капитан Хейстингс твърди, че е умряла от естествена смърт!
— Докато Еркюл Поаро твърди, че във вечерята ѝ е имало отрова, без да има някакви доказателства!
— Имам доказателства, Хейстингс. Спомнете си за разговора ни със сестрите Трип. И за думите, които се изплъзнаха от устата на мис Лосън по време на доста объркания ни разговор.
— Имате предвид факта, че е яла къри на вечеря? Кърито би маскирало вкуса на отровата. Това ли искате да ми кажете?
— Да — бавно отвърна Поаро. — Може би кърито има някакво значение.
— Но ако твърдението ви (в разрез с медицинското заключение) е вярно, само мис Лосън или някоя от прислужничките би могла да я убие.
— Съмнявам се.
— Или сестрите Трип. Глупости! Не мога да го повярвам! Те очевидно са невинни.
Поаро повдигна рамене.
— Запомнете, Хейстингс, глупостта може да върви ръка за ръка с хитростта. И не забравяйте първоначалния опит за убийство. Не е бил дело на особено умен човек. Било е много простичко малко убийство, подсказано от навика на Боб да оставя топката си в горния край на стълбите. Идеята да се опъне въженце през стълбите е доста елементарна и лесноосъществима. Дори едно дете би се сетило!
— Искате да кажете… — смръщих се аз.
— Искам да кажа, че търсим едно-единствено нещо — дали някой е имал намерение да извърши убийство. Нищо повече.
— Но отровата трябва да е била много специална, след като не е имало никакви симптоми — възразих аз. — Нещо, до което един обикновен човек трудно би се добрал. О, по дяволите, Поаро! Просто не мога да повярвам. Няма как да знаете! Чиста хипотеза.
— Грешите, приятелю. В резултат на разговорите ни тази сутрин се появи нещо съвсем конкретно, на което да стъпя. Някои дребни, но безспорни улики. Но се страхувам.
— Страхувате се? От какво?
— „Да не раздразня лъва, когато спи“ — отговори сериозно Поаро. — Така гласи една ваша поговорка, нали? Да не предизвикам неприятности! В момента нашият убиец се спотайва. Ние с вас, Хейстингс, не знаем дали, ако един убиец бъде провокиран, той няма да се реши да извърши убийство втори, или дори трети път!
— Боите се, че може да се случи подобно нещо?
Той кимна.
— Да. Ако си имаме работа с убиец, Хейстингс, а аз мисля, че е така. Да, мисля, че е така…