Деветнайсета глава
Посещение при мистър Първис
Поаро поиска сметката и я плати.
— Какво ще правим сега? — попитах аз.
— Ще направим онова, което предложихте рано тази сутрин. Отиваме в Харчестър, за да поговорим с мистър Първис. Ето защо ползвах телефона на хотел „Дърам“.
— Обадихте се на Първис?
— Не, на него, а на Тереза Аръндел. Помолих я да ми даде препоръчително писмо, което да ми послужи пред адвоката. За да имаме някакъв шанс за успех, трябва да сме упълномощени от фамилията. Тя обеща да изпрати писмото по човек в апартамента ми. Би следвало вече да е там.
В апартамента заварихме не само писмото, но и Чарлз Аръндел, който лично го беше донесъл.
— Хубаво жилище имате, мосю Поаро — отбеляза той, като огледа гостната.
В този момент погледът ми падна върху едно чекмедже, което не беше затворено добре. Пречеше му малко парченце хартия.
Изключено е Поаро да остави чекмеджето затворено по такъв начин! Погледнах Чарлз замислено. Бил е сам в гостната, докато ни е чакал. Не се съмнявах, че е прекарал времето си в тършуване из документите на Поаро. Какъв мошеник беше този млад човек! Почувствах, че ме обзема отвращение.
Чарлз обаче беше в чудесно настроение.
— Ето — подаде той писмото. — Всичко е представено точно и се надявам да имате повече успех със стария Първис от нас.
— Той ви е дал твърде малка надежда, предполагам?
— Беше определено обезкуражаващ… По негово мнение Лосън ще се измъкне с богатството.
— Двамата със сестра си никога ли не сте мислили да въздействате на чувствата на дамата?
Чарлз се ухили.
— Да, аз си го помислих и го направих. Но като че ли нямаше полза. Сладкодумието ми беше напразно. Сърцераздирателната картина на лишената от наследство черна овца, при това не толкова черна, колкото я описват (или поне аз така смея да мисля), не разтърси жената! Знаете ли, тя определено не ме харесва! Не зная защо — той се засмя. — Повечето стари жени веднага си падат по мен. Мислят, че никога не съм бил правилно разбран и не съм имал шанс!
— Удобна гледна точка.
— О, преди време ми беше много полезна. Но, както споменах, с тази Лосън нищо не стана. Струва ми се, че е мъжемразка. Вероятно през добрите стари предвоенни години се е завързвала с вериги за релсите и е развявала знамето за равни изборни права на мъжете и жените.
— Е — поклати глава Поаро, — ако по-простите методи не помагат…
— Трябва да прибегнем до престъпление — вметна весело Чарлз.
— А! — възкликна Поаро. — Като споменахте престъпление, млади човече, вярно ли е, че сте заплашили леля си? Намекнали сте, че „ще ѝ светите маслото“ или нещо подобно?
Чарлз седна на един стол, изпъна краката си напред и се втренчи мрачно в Поаро.
— Кой ви го каза? — попита той.
— Няма знамение. Вярно ли е?
— Ами, има частица истина.
— Хайде, хайде, нека да я чуя, имам предвид истината.
— О, да, ще я чуете, сър! В случката няма нищо мелодраматично. Опитах се да я разчувствам, нали разбирате?
— Разбирам.
— Е, не тръгна както беше замислено. Леля Емили ми заяви, че всякакви усилия да ѝ вземем парите са обречени на неуспех! Е, аз запазих самообладание, но съвсем ясно ѝ заявих: „Виж какво, лельо Емили, знаеш ли, постъпваш така, че накрая ще ти светят маслото!“ А тя доста презрително ме попита какво точно имам предвид. „Само това, че всичките ти приятели и роднини, които се въртят наоколо със зяпнали уста, са бедни като църковни мишки и разчитат на теб. А ти какво правиш? Стиснала си паричките и отказваш да се разделиш с тях. За подобно нещо хората ги убиват. От мен да го знаеш, ако ти светят маслото, сама ще си си виновна.“ Тя ме погледна над очилата по начин, типичен за нея, с доста неприязън, и каза сухо: „О, значи такова е мнението ти, а?“ „Да — отговорих аз. — Съветвам те да ни дадеш част от парите си.“ „Благодаря ти, Чарлз, за добронамерения съвет. Но мисля, че мога и сама да се погрижа за себе си“ — сряза ме тя. „Както искаш, лельо Емили“ — отвърнах аз. През цялото време ѝ се усмихвах и, струва ми се, тя не беше толкова непреклонна, колкото се опитваше да изглежда. „Да не кажеш, че не съм те предупредил“ — заключих аз. „Ще го запомня“ — рече тя.
Той замълча за момент, после добави:
— Това беше всичко.
— И така — отбеляза Поаро, — вие се задоволихте с няколко банкноти от по една лира, които намерихте в чекмеджето.
Чарлз го погледна слисано, а после избухна в смях.
— Свалям ви шапка! Като хрътка сте! И как се добрахте до тази информация?
— Значи е истина?
— О, да, самата истина! Имах сериозни парични затруднения. Трябваше да намеря отнякъде пари. Открих в едно чекмедже малка пачка банкноти и си взех няколко. Бях много скромен и не допусках, че липсата ще се забележи. А дори и да бяха разбрали, вероятно щяха да помислят, че са слугите.