— За тях щяха да възникнат много сериозни последици, ако се допуснеше подобна възможност — сухо отбеляза Поаро.
Чарлз повдигна рамене.
— Всеки да си мисли каквото ще — измърмори той.
— Всяка коза за свой крак — каза Поаро. — Това е вашето кредо, нали?
Чарлз го стрелна с любопитство.
— Не съм предполагал, че старата дама ще забележи изчезването на парите. Вие как го разбрахте? А и за разговора, в който ѝ заявих, че ще ѝ светят маслото?
— Мис Лосън ми съобщи.
— Тази стара хитруша!
Стори ми се, че леко се разтревожи.
— Не ни обича двамата с Тереза — продължи той. — Нали не смятате, че крие още нещо?
— Какво би могло да бъде то?
— О, не зная. Прилича ми на зъл стар дявол. — Той замълча, после добави: — Тя мрази Тереза…
— Знаехте ли, мистър Аръндел, че доктор Таниос е посетил леля ви в неделята преди тя да умре?
— Какво? В онази неделя, когато бяхме там?
— Да. Не се ли видяхте?
— Не. Следобед ходихме на разходка. Предполагам, че тогава е идвал. Странно, че леля Емили не ни спомена. Кой ви каза?
— Мис Лосън.
— Пак тази Лосън! Какъв извор на информация! — Помълча, после добави: — Знаете ли, Таниос е приятен човек. Харесва ми. Такъв веселяк!
— Да, той наистина е приветлива личност — съгласи се Поаро.
Чарлз стана.
— Ако бях на негово място, отдавна да съм убил тази ужасна Бела! Не ви ли е направило впечатление, че тя е от онзи тип жени, които са белязани от съдбата винаги да бъдат жертви? Знаете ли, не бих се изненадал, ако някой ден намерят части от тялото ѝ в кофите за боклук на Маргейт или някъде другаде.
— Не приписвате ли доста страшна постъпка на съпруга ѝ, добрия доктор? — попита строго Поаро.
— Не — отвърна замислено Чарлз. — А и не мисля, че Таниос би могъл да убие дори и муха. Той е прекалено добросърдечен.
— А вие? Бихте ли извършили убийство, ако си струва?
Чарлз се разсмя. Удивително звънтящ, смях.
— Въпросът ви нещо като изнудване ли е, мосю Поаро? Тая няма да я бъде. Мога да ви уверя, че аз не съм сложил… — той спря за секунда и продължи: — стрихнин в супата на леля Емили.
Безгрижно махна с ръка и си тръгна.
— Да не би да се опитахте да го сплашите, Поаро? — попитах аз. — Ако е така, не мисля, че успяхте. Той съвсем не се държа като виновен.
— Мислите ли?
— Да. Изглеждаше напълно невъзмутим.
— Странна е тази пауза, която направи — отбеляза Поаро.
— Пауза?
— Да. Паузата преди думата стрихнин. Като че ли се канеше да изрече нещо друго, но се отказа.
Вдигнах рамене.
— Вероятно се е замислил за някоя отрова, която да звучи зловещо.
— Възможно е. Възможно е. Но, да тръгваме. Струва ми се, че ще трябва да прекараме нощта в Маркет Бейзинг, в хотела „При Джордж“.
Десет минути по-късно летяхме с пълна скорост през Лондон, отново на път за провинцията.
Около четири часа пристигнахме в Харчестър и се насочихме направо към кантората на „Първис, Първис, Чарлзуърт и Първис“.
Мистър Първис имаше солидно телосложение, бяла коса и розови бузи. Приличаше малко на провинциален благородник. Обноските му бяха любезни, но сдържани.
Прочете писмото, което му дадохме, и вдигна очи към нас. Погледът му беше проницателен и в него сякаш имаше стаен въпрос.
— Разбира се, познавам ви по име, мосю Поаро — каза внимателно той. — Разбирам, че мис Аръндел и брат ѝ са ви ангажирали по този случай, но изобщо не виждам с какво точно бихте могли да им бъдете полезен.
— Да кажем, мистър Първис, за по-пълното разследване на всички обстоятелства.
— Мис Аръндел и брат ѝ вече чуха становището ми, що се отнася до законното положение — отбеляза сухо адвокатът. — Обстоятелствата бяха съвсем ясни и не допускат друго тълкуване.
— Напълно вярно, напълно вярно — съгласи се бързо Поаро. — Но, сигурен съм, че вие няма да възразите да ги изложите отново, за да мога да си представя ясно ситуацията.
— На вашите услуги — кимна с глава адвокатът.
— Струва ми се, че на 17 април мис Емили Аръндел ви е изпратила писмо с поръчение — започна Поаро.
Мистър Първис разгледа няколко документа пред себе си и отговори:
— Да, така е.
— Бихте ли ми казали какво ви е наредила?
— Помоли ме да ѝ изготвя завещание. В него трябваше да се предвидят суми за двете прислужнички, както и известна сума за три-четири благотворителни дарения. Останалата част от състоянието си завещаваше на Вилхелмина Лосън.
— Ще ме извините за въпроса, мистър Първис, но не се ли изненадахте?
— Да си призная, да, изненадах се.