— По-рано мис Аръндел беше ли направила друго завещание?
— Да, преди пет години.
— В него, като се изключат малките суми за дарения, не оставяше ли богатството си на племенниците си?
— Основната част от състоянието ѝ трябваше да се раздели по равно между децата на брат ѝ Томас и дъщерята на сестра ѝ Арабела Бигс.
— Какво стана с това завещание?
— По молба на мис Аръндел аз го взех със себе си при посещението си в Литългрийн Хаус на 21 април.
— Ще ви бъда много признателен, мистър Първис, ако подробно ми разкажете за всичко, което се случи тогава.
Адвокатът помисли минута-две, после стегнато започна:
— Пристигнах в Литългрийн Хаус в три часа следобед. Придружаваше ме един от служителите ми. Мис Аръндел ме посрещна в гостната.
— Как ви се стори тя?
— Изглеждаше в добро здраве, въпреки че се придвижваше с бастун. Разбрах, че се нуждае от него поради неотдавнашното ѝ падане. Но, както вече споменах, стори ми се, че най-общо здравето ѝ е добро. Направи ми впечатление обаче, че беше леко нервна и малко превъзбудена.
— Мис Лосън беше ли с нея?
— Когато пристигнах беше там, но после веднага излезе.
— А след това?
— Мис Аръндел ме попита дали съм изпълнил молбата ѝ и дали нося новото завещание, за да го подпише. Отговорих ѝ, че съм готов. Аз… ъъъ… — той се поколеба за миг и продължи малко сковано: — Трябва обаче да ви кажа също, че в рамките на допустимото направих възражение пред мис Аръндел. Изтъкнах, че новото завещание може да се приеме като огромна несправедливост към роднините, които, в крайна сметка, са нейна плът и кръв.
— А тя какво ви отговори?
— Попита ме дали парите са нейни или не, и не може ли да постъпи с тях както реши. Отвърнах ѝ, че е точно така. „Много добре тогава“ — заяви тя. Напомних ѝ, че познава мис Лосън от много кратко време и я попитах дали е напълно убедена, че има основателна причина за несправедливостта, която извършва спрямо роднините си. Отговорът ѝ беше: „Скъпи приятелю, зная чудесно какво върша.“
— Казахте, че държанието ѝ е било възбудено.
— Мисля, че определено мога да го твърдя, но разбирате ли, мосю Поаро, тя бе изцяло с ума си. Беше напълно способна да контролира постъпките си. Въпреки че съм на страната на роднините на мис Аръндел, аз съм длъжен да поддържам клаузите на завещанието, пред който и да било съд.
— Съвсем разбираемо е. Моля, продължете.
— Мис Аръндел прочете старото завещание. После ми поиска новото, което бях изготвил. Трябва да отбележа, че ѝ бях предложил първо да ѝ представя чернова, но тя настоя завещанието да ѝ бъде донесено готово за подпис. Не беше трудно, защото в него нямаше нищо сложно. Тя го прочете, кимна и каза, че веднага ще го подпише. Почувствах, че съм длъжен да изразя протеста си за последен път. Тя търпеливо ме изслуша, но заяви, че решението ѝ е категорично. Повиках служителя си и градинаря и двамата станаха свидетели на подписа ѝ. Не беше правомерно да каня прислужниците, защото имената им присъстваха в завещанието.
— После мис Аръндел даде ли ви завещанието за съхранение?
— Не, прибра го в едно чекмедже на бюрото си и го заключи.
— Какво стана с предишното завещание? Тя унищожи ли го?
— Не, заключи го заедно с новото.
— След смъртта ѝ къде намерихте завещанието?
— В същото чекмедже. Като негов изпълнител аз имах ключове и прегледах документите ѝ.
— И двете завещания ли бяха в чекмеджето?
— Да, точно както ги бе оставила.
— Разпитахте ли я за мотивите, продиктували ѝ тази доста изненадваща постъпка?
— Да. Но не получих задоволителен отговор. Увери ме само, че „знае какво върши“.
— Въпреки всичко, вие останахте ли изненадан от случилото се?
— Да, бях много изненадан. Трябва да кажа, че мис Аръндел винаги е показвала силна привързаност към роднините си.
Поаро помълча около минута, после попита:
— Предполагам, че не сте разговаряли с мис Лосън по този въпрос?
— Не, естествено. Би било много непочтено.
Мистър Първис изглеждаше скандализиран от въпроса на Поаро.
— Мис Аръндел намекна ли по някакъв начин дали мис Лосън знае, че новото завещание е в нейна полза?
— Тъкмо обратното. Попитах я дали компаньонката ѝ е запозната с клаузите на завещанието, а мис Аръндел остро ми заяви, че жената не знае нищо. Помислих си, че е разумно мис Лосън да не разбере и се осмелих да ѝ го намекна. Мис Аръндел се съгласи с мен.
— Защо наблегнахте на този момент, мистър Първис?
Възрастният господин го погледна с достойнство.
— Според мен, подобни неща не бива да се разгласяват. Още повече, че могат да доведат до разочарования в бъдеще.