— Мис Лосън — усмихна се Поаро — не е обигран мошеник, mon cher. Знаем обаче, че е дочула един разговор, който не е трябвало да чуе. Имам предвид този, в който Чарлз и леля му са обсъждали въпроса за „светяване на маслото“ на стиснати роднини.
Съгласих се с него.
— Така че, виждате ли, Хейстингс, тя лесно би могла да дочуе разговора между мистър Първис и мис Аръндел. Той има хубав, звучен глас. Колкото до подслушването и тършуването — продължи Поаро, — правят го много повече хора, отколкото допускате. Затворените и страхливите като мис Лосън придобиват множество не особено почтени навици, които обаче им носят голяма утеха и им служат за развлечение.
— О, Поаро! — възнегодувах аз.
Той закима енергично с глава.
— Но, да, това е така, наистина е така.
Пристигнахме в хотела „При Джордж“ и наехме две стаи. После се отправихме към Литългрийн Хаус.
Когато позвънихме, Боб веднага отговори на предизвикателството. Спусна се през вестибюла, като лаеше яростно, и се хвърли към входната врата.
„Ще ви разкъсам! — сякаш казваше той. — Парче по парче! Ще ви науча как се влиза в тази къща! Само почакайте да ви докопам!“
Сред тази врява се чу успокоително мърморене:
— Ей сега, момче. Хайде, ти си добро кученце. Ела тук.
Хванат за каишката, Боб беше завлечен в дневната против волята му.
„Винаги провалят радостта на човека — като че ли мърмореше той. — От толкова дълго време за първи път имам възможността истински да уплаша някого. Копнея да забия зъбите си в нечий крак. Когато ме няма, за да те пазя, ще трябва да внимаваш.“
Вратата на дневната се затвори под носа му и Елън се затътри към входа.
— О, това сте вие, сър! — възкликна тя и широко отвори вратата.
По лицето ѝ се разля видимо задоволство и вълнение.
— Моля, заповядайте, сър.
Влязохме във вестибюла. Зад вратата вляво се чуваше силно душене, прекъсвано от ръмжене. Боб се опитваше да ни „постави“ на място.
— Можете да го пуснете — предложих аз.
— Да, сър. Той наистина е добричък, ама вдига страшен шум и така се нахвърля върху хората, че ги плаши. Но все пак е надежден пазач.
Тя отвори вратата на стаята и Боб се изстреля от нея като оръдейно гюле.
„Кой е? Къде са? О, ето ви! Боже мили, не мога да си спомня… Подуш… подуш… подуш… Дълго изсумтяване. Ама, разбира се! Ние се познаваме!“
— Здравей, старче! — поздравих го аз. — Как е?
Боб бясно замаха с опашка.
„Добре, благодаря. Нека само да проверя… — и той продължи да души. — Май наскоро сте си говорили с някой шпаньол. Подушвам го. Мисля, че са глупави кучета. А това какво е? Котка? Интересно. Ех, да беше тук! Щяхме да си устроим такова състезание! Хм… не е лош този бултериер.“
След като установи точно посещенията, които бях правил при приятели с кучета, той прехвърли вниманието си към Поаро. Усети миризмата на бензин и сърдито се отдалечи.
— Боб — повиках го аз.
Той ме погледна през рамо.
„Всичко е наред. Зная какво правя. След минутка се връщам.“
— Къщата не е подготвена за гости. Надявам се, че ще ме извините… — и Елън се забърза към дневната и започна да отваря капаците на прозорците.
— Чудесно, чудесно — каза Поаро, като я последва и седна.
Тъкмо се канех и аз да вляза, когато отнякъде се появи Боб с топка в уста. Изтича по стълбите и се настани най-горе, като държеше топката си между лапите. Опашката му бавно се помръдваше.
„Хайде — подкани ме той. — Хайде. Нека поиграем.“
Интересът ми към разследването за миг изчезна и ние поиграхме малко. После се почувствах виновен и побързах към дневната.
Поаро и Елън бяха погълнати от темата за болести и лекарства.
— Малки бели хапчета, сър, това е всичко, което вземаше. Пиеше по две-три след всяко ядене според указанията на доктор Грейнджър. О, да, чувстваше се много добре от тях. Бяха едни такива дребни. А после мис Лосън донесе някакво друго лекарство, на което много вярваше. Май бяха капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро. Навсякъде можете да видите реклами за тях.
— И от тези капсули ли вземаше?
— Да. Мис Лосън ѝ ги донесе и я увери, че ще ѝ подействат добре.
— Доктор Грейнджър знаеше ли?
— О, сър, той нямаше нищо против. „Вземайте ги, ако смятате, че ви помагат“ — казваше той, а тя му отвръщаше: „Е, може да се смеете, но те наистина ми действат добре. Много по-добре, от което и да било от вашите лекарства.“ А докторът се смееше и се шегуваше, че си струва човек да опита всички лекарства.
— Нищо друго ли не е вземала?
— Не. Съпругът на мис Бела, чуждестранният лекар, излезе и ѝ донесе шишенце с нещо, но въпреки че му благодари много любезно, тя го изля. Знам го със сигурност! И мисля, че беше права. Човек не може да се довери на тези чуждоземци!